Лъжица след лъжица, парче след парче — тортата изчезваше с отчаяна бързина.
— Започна се… — промълви Антон тихо до ухото ми.
След няколко минути Златка Емилова сякаш пое въздух. Припряно натъпка останалото руло в найлонов плик, грабна и половината торта, и почти на бегом напусна апартамента ни.
Изчакахме около трийсет минути, преди да се приберем. Когато стигнахме до етажа си, от съседната врата се разнасяше истинска драматургия. Цветан блъскаше и викаше:
— Златке, имай малко съвест! Отвори, зле ми е! Чуваш ли ме? Да не си припаднала вътре?!
Отговор не последва — само глухо, мъчително стенание.
Приближих се и почуках достатъчно силно, за да ме чуят:
— Златка Емилова, всичко наред ли е? Нещо шумно ми се струва… Ох, между другото, от хладилника ми са изчезнали руло и торта. Много неприятно — бях накиснала месото в силен химически разтвор за медицински експеримент, а в десерта сложих лекарство. Развали се всичко. Да не би да сте видели някой да влиза?
Отвътре настъпи гробна тишина. След секунда се чу отчетливо пускане на казанче. После още едно — от второто им помещение.
Същата вечер пред вратата ни лежеше връзка ключове. Без бележка. Без извинение.
На сутринта засякох Златка Емилова пред входа. Изглеждаше смазана — пребледняла, с хлътнали бузи и угаснал поглед, сякаш бе преболедувала тежък вирус. Щом ме видя, не посмя да заговори, а просто пресече улицата и продължи в обратната посока.
Цветан оттогава винаги ускорява крачка, когато се разминем, и гледа втренчено в асфалта.
Измина месец. В хладилника ми може да стои всичко — от салам до черен хайвер. Но вече съм спокойна: вечерята ми ще ме дочака. Понякога най-сигурният начин да защитиш личните си граници е да ги направиш толкова „люти“, че никой да не иска да ги прекрачва.
А вие как бихте постъпили на мястото на Калина? Щяхте ли да търпите нахалството на съседката или също бихте ѝ дали подобен запомнящ се урок?
