— Калина, взех си от вас едно парче гърди и две яйца, става ли? Цветан се събуди кисел, а нямам какво да му сложа на масата — изчурулика Златка Емилова и мина покрай мен в коридора, притиснала към гърдите си пакет, увит във фолио.
Бях застинала на прага с ключове в ръка — току-що се прибирах от работа. Вратата беше заключена и на двата патрона, но за нея това отдавна не представляваше спънка. Преди година, когато с Антон се нанесохме в този панелен блок, направих непростима грешка — дадох ѝ резервен комплект „за всеки случай, ако стане авария с тръбите“. Тръбите така и не протекоха, но личното ми пространство се превърна в общ двор.
Златка наближаваше шейсетте. Почти винаги беше облечена в избелял халат на цветя и имаше странната способност да обсеби всяко помещение, в което влезе. Съпругът ѝ, Цветан — кротък пенсионер — изглеждаше като човек без право на мнение в собствения си дом.
— Златка Емилова — поех си дъх аз, докато събувах обувките, — разчитах на това месо. Антон ще се прибере след половин час и трябва да приготвя вечеря.
— Хайде стига, Калина! — махна небрежно тя и вече посягаше към входната врата. — Няма да обеднеете. Млади сте, работите и двамата. А ние с Цветан сме само на пенсия — не можем да си позволим разкош. Утре ще ти го върна. Или вдругиден.
Разбира се, „утре“ никога не идваше. Нищо не се връщаше, а списъкът с изчезналите продукти растеше. В началото бяха дреболии — сол, две-три картофчета, кибрит. После апетитът ѝ се разшири. От хладилника започнаха да се изпаряват цели салами, кутии с кюфтета, които бях приготвила за няколко дни, дори буркан с хайвер, скрит за годишнината ни.
Антон първоначално се опитваше да приема всичко с усмивка.
— Приеми го като такса „добросъседство“ — казваше той и дъвчеше сух хляб, защото прясно сготвеният ми гулаш отново се беше озовал у съседите вместо на нашата маса.
