С времето обаче дори неговото чувство за хумор се изчерпа.
— Калина, това вече минава всякакви граници — каза една вечер Антон с необичайна сериозност. — Прибирам се и се чудя дали ще вечерям, или Златка Емилова е решила, че на Цветан му се полага нашата пържола. Вземи си ключовете. Още утре.
Опитах се. Не веднъж, а три пъти.
— Ах, Калинче… — въздъхваше тя театрално, притискайки длан към сърцето си. — Нима ми нямаш доверие? Аз ви пазя дома като свой! Вчера ти полях цветята — пръстта беше станала на прах. А кюфтенцата… е, взех ги, но нали измих съдовете? Видях планина в мивката. Ние сме съседи, трябва да си помагаме по човешки!
С ловка лекота обръщаше нещата така, че аз да изляза дребнава и безсърдечна, сякаш броя всяка троха за „горките пенсионери“. Същите тези „горки“ хора обаче всяко лято почиваха в Сандански, а Златка Емилова редовно дефилираше с нови костюми и чанти.
Истинската граница беше премината в един четвъртък. Цял следобед прекарах в кухнята — приготвих патица с медена глазура, направих салата с скариди. Родителите ми щяха да ни гостуват, не се бяхме виждали от месеци. Изскочих само за четвърт час до магазина за минерална вода.
Когато отключих, кухнята ме посрещна не с аромат на печено, а с празнота. Тавата лежеше в мивката, а на масата ме чакаше бележка: „Калинче, на Цветан му дошъл братовчед от провинцията, нямаше какво да сложим на масата. Взех патицата — вашите родители сигурно ще донесат нещо вкусно. Благодаря ти, много ни спаси!“
Седнах безсилно на стола. Това не беше просто нахалство. Беше подигравка с труда ми, с времето ми, с уважението, което очаквах. В този миг разбрах, че увещанията са безсмислени.
— Добре тогава — прошепнах в тишината. — Щом Цветан обича да похапва, ще му осигурим пиршество.
Антон прие идеята ми без възражения. Вместо скандали и разправии, решихме да действаме по друг начин. И така, в събота влязох в специализиран магазин за подправки и сладкарски продукти.
