В неделя сутринта направих малко представление. Под зоркия поглед на Златка Емилова, която сякаш по случайност бе решила точно тогава да лъска праха по стълбището, внесох в апартамента няколко торби с емблемата на скъп деликатесен магазин.
— Какво става, Калина, пак ли чакате гости? — присви очи тя подозрително.
— Нищо подобно, Златка Емилова — отвърнах с най-невинната си усмивка. — Получих премия и решихме да отпразнуваме. Взех хубаво телешко филе, ще правя руло с гъби и специална марината. А за десерт — торта с маскарпоне, много фина.
Почти виждах как мислите ѝ препускат и вече чертаят пътя към нашия хладилник.
Следобед с Антон обявихме, че ще ходим на кино — два прожекционни часа един след друг. Вместо това се настанихме у приятелка от съседния вход. Преди да излезем, аз подготвих „угощението“. В соса за рулото капнах няколко капки екстракт от „Каролинския жътвар“ — един от най-лютите пипери на планетата. А в привлекателната торта, с помощта на медицинска спринцовка, инжектирах сериозна доза силно, но безвредно разхлабително.
Седяхме и наблюдавахме през телефона. Камерата в коридора се активира след около час.
На екрана се появи Златка Емилова, която с отработено движение отключи вратата ни. Насочи се право към кухнята, отвори хладилника и застина от възторг. Отряза си дебело парче от рулото и още на плота го натика в устата.
Изминаха едва три секунди.
Лицето ѝ започна да сменя цветовете си със скоростта на светофар — от нормално към алено, после към тъмночервено. Сграбчи се за гърлото, залута се из кухнята, грабна каната с вода и я пресуши до капка. Но мазният лют сос не се предава толкова лесно на вода.
В отчаянието си погледът ѝ падна върху тортата. Вероятно реши, че студеният крем ще угаси пожара в устата ѝ, затова сграбчи лъжицата и започна трескаво да тъпче в устата си от сладкия десерт.
