Точно в седем вечерта, сякаш по военен график, вратата изщрака и ключът се завъртя в ключалката. На прага застана Жанета Балканска, въоръжена с тенджера. Този път носеше рассолник. Тя спря, повдигна брадичка и започна да души въздуха подозрително, като ловджийско куче, надушило нещо съмнително.
— Камелия, какво става тук? Да не ви гори инсталацията? — попита тя разтревожено, докато пристъпваше към кухнята.
Пред очите ѝ се разкри гледка, достойна за кулинарна лаборатория. Камелия Маришки, с вид на вдъхновен алхимик, разбъркваше в уока кипяща оранжева супа.
— Добър вечер, Жанета Балканска! Тъкмо сядаме да вечеряме. Ще опитате ли? Том-ям — тайландска класика.
Свекървата се наведе предпазливо над съда. От дълбините му я гледаха скариди, гъби и някакви странни пръчици, които не приличаха на нищо познато. Ароматът беше толкова необичаен, че тя неволно отстъпи крачка назад.
— Това… изобщо яде ли се?
— Разбира се! И е изключително полезно за обмяната на веществата — отвърна Камелия с невинна усмивка, която прикриваше малка стратегическа лъжа. — Да ви сипя ли малко?
Тя вече беше потопила черпака. Жанета изгледа огненочервената течност така, сякаш ѝ предлагаха не супа, а концентрирана киселина.
— О, не, благодаря. Аз съм си донесла — побърза да каже тя и се дръпна към коридора. — Вие си хапвайте тази… екзотика. Само не давайте много на Симеон, че ще си развали стомаха. Ще му оставя от моя рассолник.
Това бе малка, но сладка победа. През следващите дни менюто в дома им звучеше като карта на света — фо бо, ароматно къри, паеля, хумус с фалафел. Жанета Балканска идваше, наблюдаваше с прикрит ужас „опасните“ експерименти, оставяше грижливо приготвената си „нормална“ храна за сина си и си тръгваше. Контролът ѝ върху тяхната трапеза — а заедно с това и върху амбициозния ѝ проект за внуци — започна да се разклаща. Тя вече не можеше уверено да твърди, че Симеон приема необходимите „витамини за продължаване на рода“.
Свекървата замлъкна. Отдръпна се в сянка и явно кроеше нова тактика. Камелия усещаше, че сблъсъкът е преминал в друга фаза. Само отбранителни действия нямаше да са достатъчни — нужна беше по-мащабна инициатива.
След кулинарните престрелки настъпи кратко затишие. Посещенията на Жанета се сведоха до бързи сутрешни инспекции, сякаш проверяваше фронтовата линия. Но Камелия не се заблуждаваше — това беше пауза преди следващия ход. Свекървата просто събираше сили.
Тогава Камелия реши да нанесе превантивен удар, насочен към най-ценния ресурс на противника — свободното ѝ време.
Идеята ѝ хрумна съвсем случайно, когато забеляза залепено на входната врата съобщение за новооткрит клуб по скандинавско ходене, който канеше всички желаещи на безплатна пробна тренировка.
