Гъста, задушлива тишина бе изпълнила апартамента, пропита с мириса на тамян и повехнали лилии. Елена Цветанова седеше на ръба на дивана, приведена напред, сякаш невидима тежест притискаше раменете ѝ. Черната рокля обгръщаше тялото ѝ твърде плътно и неприятно драскаше кожата, непрекъснато ѝ напомняйки причината за този ден — днес бе изпратила в последния ѝ път своята баба, Маргарита Данаилова, последния ѝ жив роднина.
Срещу нея, разположен небрежно в креслото, стоеше съпругът ѝ Павел Рилски. Самото му присъствие звучеше като подигравка — на следващия ден трябваше да подадат молбата за развод. Той не изрече нито дума на съчувствие. Само я наблюдаваше мълчаливо, като едва прикриваше раздразнението си, сякаш чакаше тази тежка сцена най-сетне да приключи.
Погледът на Елена бе вперен в избелелите шарки на килима. Усещаше как и последните трохи надежда за помирение бавно угасват, оставяйки след себе си студена празнота.
— Е, приеми съболезнованията ми — наруши тишината Павел, а в гласа му се прокрадваше остра ирония. — Сега вече си богата жена. Наследница! Предполагам, че баба ти ти е оставила несметни богатства? Ах да, забравих — най-ценният ти трофей е онзи стар, вонящ „ЗиЛ“. Честито, великолепна придобивка.
Думите му прорязаха въздуха като нож. В съзнанието ѝ изплуваха безбройните кавги, крясъци и сълзи от изминалите години. Баба ѝ Маргарита, с необичайното си име, не бе одобрила зет си още от първия миг. „Хлъзгав човек е този, Ленче — казваше строго тя. — Празен отвътре. Ще те остави без нищо.“ Павел отвръщаше с презрение, наричайки я „стара вещица“ и демонстрирайки открита неприязън.
Колко пъти Елена се бе оказвала между тях, опитвайки се да тушира напрежението. Колко нощи бе плакала с надеждата, че нещата ще се оправят. Сега разбираше — баба ѝ бе прозряла истината от самото начало.
— Между другото, за твоето „блестящо“ бъдеще — продължи Павел, наслаждавайки се на всяка своя дума. Той се изправи и изглади скъпото си сако. — От утре няма нужда да ходиш на работа. Тази сутрин подписах освобождаването ти. Така че, скъпа, скоро и онзи твой „ЗиЛ“ ще ти се струва лукс. Ще ровиш по кофите и ще ми бъдеш благодарна.
Това бе краят. Не само на брака им, а на целия живот, който бе изградила около този човек. Последната ѝ илюзия, че в него се крие поне искра човечност, угасна. На нейно място се настани бавно, но сигурно студена, кристално ясна омраза.
Тя го погледна с празни очи, без да отвърне. Нямаше смисъл — всичко вече бе казано. Стана, отправи се към спалнята и взе предварително приготвената си чанта. Не реагира нито на подигравките, нито на смеха му. Стисна в дланта си стария ключ за апартамента и излезе, без да се обърне назад.
Навън я посрещна хладният вечерен вятър. Под бледата светлина на уличната лампа Елена остави двете тежки чанти върху асфалта. Пред нея се издигаше сивият девететажен блок — домът на детството и младостта ѝ, където някога живееха родителите ѝ.
Не бе стъпвала тук от години. След катастрофата, в която загинаха майка ѝ и баща ѝ, баба ѝ продаде своето жилище и се премести в този апартамент, за да отгледа внучката си. Тези стени пазеха прекалено много болка и след като се омъжи за Павел, Елена избягваше това място. С баба си се срещаше навсякъде другаде, но не и тук.
А сега именно тук се криеше единственият ѝ подслон. С горчивина си спомни за Маргарита Данаилова — нейната опора, неин родител, приятел и закрилник в едно лице. През последните години обаче тя рядко идваше насам, погълната от работата в компанията на съпруга си и от отчаяните опити да спаси брака си. В сърцето ѝ се впи болезнено чувство за вина. Сълзите, които бе задържала през целия ден, сега се изляха неудържимо. Стоеше разтреперана, плачеше без звук и се чувстваше малка и изгубена сред огромния, безразличен град.
— Госпожо, да ви помогна ли? — прозвуча до нея тънък, леко дрезгав глас.
Тя подскочи от изненада. Пред нея стоеше момче на около десет години, облечено в прекалено голямо яке и износени маратонки. Лицето му бе изцапано, но погледът — ясен и необичайно зрял. То кимна към чантите.
— Тежки са, нали?
Елена припряно избърса сълзите си. Непосредствеността и сериозното изражение на детето я смутиха и я накараха за миг да забрави собствената си болка, без да подозира, че следващите му думи ще разклатят и последните ѝ вътрешни опори.
