Измина почти десетилетие от онези трудни дни. В едно светло утро висок и строен млад мъж, облечен в безупречно скроен тъмен костюм, оправяше възела на вратовръзката си пред огледалото. Това беше Преслав Христов. След броени часове му предстоеше да получи дипломата си — и то като първенец на випуска.
— Мамо, как съм? — обърна се той към Елена Цветанова, която го наблюдаваше от вратата.
— Както винаги — впечатляващо — отвърна тя с усмивка, в която се четеше гордост. — Само гледай успехът да не ти завърти главата.
— Спокойно, просто констатирам очевидното — намигна ѝ той. После добави уж небрежно: — Между другото, Орлин Богданов пак ти се е обадил. Защо все отлагаш? Достоен човек е… и е ясно, че ти е симпатичен.
Съседът им, уважаван университетски преподавател, отдавна проявяваше деликатно внимание към Елена, без да я притиска.
— Днес имаме по-важен повод — махна тя с ръка, опитвайки се да прикрие смущението си. — Синът ми става дипломиран икономист. Хайде, ще закъснеем.
Актовата зала беше препълнена. На първите редове се бяха настанили родители, преподаватели и представители на големи компании — онези, които търсят млади таланти още преди да са напуснали университета. Елена седеше малко по-назад, но за нея мястото нямаше значение. Сърцето ѝ биеше силно от вълнение.
И тогава погледът ѝ се закова. Сред поканените работодатели тя разпозна Павел Рилски. Времето бе оставило следи по лицето му — беше напълнял и посивял, — ала самодоволната извивка на устните му си беше същата. За миг дъхът ѝ спря. После се овладя. Нямаше страх. Само хладно, почти безпристрастно любопитство.
След кратко въведение водещият покани на сцената един от основните спонсори на събитието. Павел излезе уверено, представен като собственик на просперираща финансова компания. Говори дълго и приповдигнато за перспективи, растеж, високи доходи и бляскаво бъдеще за онези, които изберат неговата фирма.
— Ние търсим най-добрите! — заяви той гръмко. — И сме готови да ви отворим всяка врата!
Когато дойде ред на отличника на випуска, в залата настъпи тишина. Преслав се изкачи на подиума спокойно, с изправена стойка и ясен поглед. Огледа присъстващите, преди да заговори.
— Уважаеми преподаватели, колеги и гости — започна той твърдо. — Днес е ново начало за всички нас. Позволете ми обаче да споделя нещо лично. Някога бях бездомно дете. Спях по пейки и се прехранвах, както можех.
Сред публиката премина шепот. Елена сви пръсти в скута си. Не знаеше накъде ще поеме разказът му.
Гласът на Преслав стана по-плътен.
— Един ден една жена ме намери — гладен, мръсен и отчаян. Същия ден тя самата беше изгонена от дома си — без средства, без работа, без подкрепа. Нямаше накъде да върви. Не назовавам имена — не е нужно. — Погледът му се спря върху Павел, чието лице бавно поруменяваше. — Някой ѝ беше казал, че ще свърши на бунището. И в известен смисъл беше прав. Защото именно там тя откри мен.
В залата можеше да се чуе как някой поема въздух.
— От това място започна всичко — продължи той. — Днес искам да благодаря на човека, който я изхвърли от живота си. Благодаря ви, господин Рилски, за вашата жестокост. Ако не бяхте постъпили така, аз нямаше да срещна майка си. И нямаше да стоя тук.
Настъпи оглушителна тишина, последвана от раздвижване и приглушени възгласи. Всички погледи се насочиха към Павел, който изглеждаше разкъсван между гняв и унижение.
— Затова — завърши Преслав — заявявам открито: никога няма да работя за компания, ръководена от човек без морал. А на колегите си препоръчвам внимателно да преценят кого избират за свой бъдещ работодател. Благодаря ви.
Първите аплодисменти прозвучаха колебливо, но бързо прераснаха в мощна вълна. Мнозина станаха на крака. Репутацията, градена години наред върху показен успех, се разклати за минути.
Преслав слезе от сцената и се отправи право към Елена. Тя вече не криеше сълзите си. Прегърна го силно — в очите ѝ се смесваха гордост, облекчение и безкрайна любов. Двамата напуснаха залата, без да се обръщат назад.
В гардероба, докато ѝ помагаше с палтото, той се усмихна:
— Мамо, обади се на Орлин Богданов.
Тя го погледна — вече не момче, а зрял, уверен мъж. В очите му блестеше топлина и признателност. За първи път от много години насам в гърдите ѝ нямаше тежест.
Елена извади телефона си и набра номера, усмихвайки се спокойно.
— Добър вечер, професоре… Да, приемам поканата за вечеря. С удоволствие.
