Прямотата му я остави без думи.
— Не, благодаря, ще се справя… — опита се да отвърне тя, ала гласът ѝ предателски потрепери.
Момчето я изгледа внимателно, сякаш четеше мислите ѝ.
— Защо плачеш? — попита спокойно, без детинска любознателност, а с трезвия тон на възрастен. — Щастливите хора не стоят на тротоара с куфари и не ронят сълзи.
Думите му бяха прости, но точни. Елена Цветанова го погледна по нов начин. В очите му нямаше нито насмешка, нито съжаление — само тихо разбиране.
— Казвам се Преслав Христов — добави той след кратка пауза.
— Елена — отвърна тя и усети как напрежението в гърдите ѝ леко се отпуска. — Добре, Преслав. Помогни ми.
Посочи към едната чанта. Момчето сви рамене, вдигна я без излишни приказки и двамата тръгнаха към входа — като съюзници по неволя. Стълбището ги посрещна с мирис на влага и котки, а лампата на площадката мъждукаше като уморено око.
Вратата на апартамента изскърца протяжно. Вътре ги обгърна тишина, натежала от прах. Мебелите бяха покрити с бели чаршафи, пердетата — плътно спуснати. Само бледа светлина от улицата прорязваше мрака и осветяваше прашинките, които се въртяха във въздуха. Миришеше на стари книги и на нещо дълбоко тъжно — на дом, останал без стопанин.
Преслав остави багажа и огледа критично помещението, сякаш правеше оценка.
— Е, тук има доста работа — заключи той. — Ако сме двама, минимум седмица ще ни трябва.
Елена се усмихна едва забележимо. Практичността му внесе неочаквана искра живот в задушната атмосфера. Тя го наблюдаваше — слабичък, дребен, но със сериозно изражение. Осъзна, че след като ѝ помогне, ще трябва пак да излезе навън — в студа и несигурността.
— Преслав — каза твърдо тя, — късно е. Остани тази нощ тук. Навън е хладно.
Той я погледна изненадано. В очите му проблесна недоверие, което бързо отстъпи място на мълчаливо съгласие. Кимна.
Вечеряха скромно — хляб и сирене от кварталния магазин. След като се изми и се стопли, момчето сякаш се преобрази — приличаше на обикновено дете, което се е прибрало у дома. Разказа историята си спокойно, без сълзи и без оплаквания.
Родителите му пиели. В бараката им избухнал пожар. Те не успели да излязат. Той — да. Настанили го в дом за деца, но избягал.
— Не искам да се връщам там — каза, вперил поглед в празната чаша. — Всички казват, че оттам пътят води право към затвора. Все едно си купуваш билет за мизерия. Предпочитам улицата…
— Това не е вярно — отвърна тихо Елена. Болката ѝ изведнъж ѝ се стори по-малка от неговата. — Нито домът, нито улицата решават какъв ще станеш. Най-важното си ти самият. От теб зависи.
Той я изгледа замислено. В този миг между тях се опъна първата нишка доверие — тънка, но здрава.
По-късно тя му оправи легло на стария диван и извади от гардероба чисти, ухаещи на нафталин чаршафи. Преслав се сви под одеялото и почти веднага заспа — вероятно за пръв път от дълго време в истинско, топло легло. Елена остана да го гледа. Спокойното му лице ѝ подсказа нещо, което не смееше да изрече: може би нейният живот не приключва тук.
На сутринта сивата светлина проникваше през пролуките на пердетата. Момчето спеше свито, а тя тихо отиде в кухнята. Остави бележка на масата: „Скоро ще се върна. В хладилника има мляко и хляб. Моля те, не излизай.“ После излезе.
Днес трябваше да се произнесе съдът по развода.
Оказа се по-унизително, отколкото бе очаквала. Павел Рилски сипеше обвинения — наричаше я мързелива и неблагодарна, твърдеше, че живяла на негов гръб. Елена мълчеше. Чувстваше се празна и омърсена. Когато заседанието приключи и тя излезе с документа за прекратен брак в ръка, не изпита облекчение. Само горчивина и бездънна празнота.
Без посока се носеше из града, докато в съзнанието ѝ не изплува подигравателната забележка на Павел за стария хладилник.
Огромният, одраскан и вдлъбнат „ЗиЛ“ стоеше в ъгъла на кухнята като реликва от друга епоха — нелеп и чужд в обновения свят. Този път тя го погледна с различен интерес.
Преслав също се приближи, прокара длани по износения емайл, огледа го от всички страни и почука с пръст по корпуса.
— Леле, колко е древен! — подсвирна момчето, докато обикаляше около него с любопитство.
