Още същия следобед Живка Данаилова действа решително. Без да се колебае, тя събра „парцалите“, както ги наричаше, и ги изнесе до контейнера пред блока. Заедно с модерните, нарочно прокъсани дънки заминаха и още куп дрехи, които според нея не подхождаха на зрели, семейни хора. В собствените си очи тя вършеше благородно дело — разчистваше излишното и въвеждаше ред. Беше убедена, че Полина ще оцени старанието ѝ, щом отвори подредения гардероб.
Същата вечер обаче се оказа, че „излишните“ дънки липсват точно когато са най-нужни. Калин Велизаров прерови рафтовете, погледна под леглото, дори надникна в коша за пране. Накрая, озадачен, се обърна към съпругата си:
— Поли, да си виждала тъмносините ми дънки? Онези с кръпките. Няма ги никъде, все едно са се изпарили.
Преди тя да успее да отговори, от кухнята се чу гласът на Живка Данаилова:
— Аз ги изхвърлих. Не може възрастен мъж да ходи с такива скъсани дрехи. Дори за вкъщи не стават!
По лицето на Калин премина сянка. Челюстта му се стегна, а в очите му проблесна гняв. Едва се удържа да не каже нещо остро. Вместо това пое дълбоко въздух и без дума излезе от стаята. Знаеше, че ако позволи на раздразнението си да избухне, ще последва скандал. А усещането, че още няколко подобни „подобрения“ могат да оставят дома му без половината вещи, го изпълваше с мрачно предчувствие.
Полина веднага разбра какво се случва. Тя познаваше добре навика на майка си да решава вместо другите и виждаше колко силно това дразни съпруга ѝ. По-късно, когато останаха сами, тя се приближи до него и внимателно сложи ръка на рамото му.
— Калине, моля те, не се ядосвай. Мама няма да остане дълго. Цял живот е свикнала да командва — толкова години беше началник в цеха. А аз съм ѝ единственото дете. В главата ѝ е напълно естествено да контролира и моя живот. Тя искрено вярва, че знае кое е най-добро. Нека не се караме заради това, добре?
Калин я изслуша мълчаливо. По природа беше уравновесен човек и рядко повишаваше тон. Въпреки това умората вече се усещаше в гласа му:
— Просто ми идва в повече, Поли. Това е нашият дом. Защо майка ти трябва да налага правилата си тук? Можеше спокойно да си почива — да гледа сериали, да плете, каквото иска. Но не — всичко трябва да е по нейния начин.
Истината беше, че и за Полина не беше лесно. Още от първия ден Живка Данаилова намекваше, че зет ѝ би трябвало да осигури по-просторно и удобно жилище. Апартаментът ѝ се струваше тесен и безличен.
Когато пристигна с огромните си чанти, тя заяви с приповдигнат тон:
— Ще ви погостувам малко, милички. В моя апартамент правят ремонт, та ще се настаня тук за няколко дни. И без това мога да ви помогна да оправите бита си. Нещо ми е тясно и мрачно тук — няма цвят, няма настроение!
Калин тогава само сви устни и се оттегли в спалнята. А когато Полина започна да подрежда масата, майка ѝ веднага намери повод за критика.
— С какво храниш мъжа си, Поли? С тези листа и варени кюфтенца ли? Та той ще огладнее и ще почне да се оглежда настрани! Това ли е вечеря за мъж?
— Мамо, опитваме се да се храним балансирано. Калин има склонност да качва килограми, а така се чувства добре — обясни кротко тя.
— Глупости! Един мъж има нужда от солидно парче месо и купа гъста супа. Утре ще ви покажа как се готви както трябва!
И тя наистина се зае с готвенето с ентусиазъм, сякаш участваше в състезание. Кухнята ухаеше на запръжка и подправки, тенджерите къкреха, а масата се огъваше под тежестта на ястията. Само че ентусиазмът ѝ не беше споделен. Полина и Калин отдавна бяха свикнали на по-лека храна и не държаха на традиционните семейни вечери.
Обикновено вечеряха удобно на дивана пред телевизора, с чинии в ръка. Знаеха, че не е най-правилният навик, но това беше техният начин да се отпуснат след работа. Кой би могъл да им забрани?
Живка Данаилова, разбира се, опита. Когато ги видя как похапват пица с морски дарове пред екрана, тя възкликна строго:
— Полина! Калине! Сготвила съм супа. Идвайте в кухнята и седнете като хората. Целият апартамент ще стане на трохи, ако продължавате така!
Двамата се спогледаха. За да ѝ покажат уважение и да избегнат нов спор, оставиха чиниите и се преместиха на масата. Там вече ги чакаха купи с димящ, ароматен борш. Калин погледна червената супа пред себе си и неволно се намръщи.
