Калин погледна червената супа пред себе си и неволно се намръщи.
— Не понасям борш — изрече той без да крие раздразнението си. — А и ти, Полина, никога не си го харесвала, нали?
Полина сви рамене и се усмихна неловко.
— Абсолютно вярно. Това ми е най-неприятното ястие още от дете. Майка ме караше да стоя на масата, докато не изям и последната лъжица. Не ми позволяваше да стана, ако в чинията има и капка останала. Щом заживях самостоятелно, първото, което направих, беше да зачеркна борша от менюто си.
Калин леко отблъсна купата, изправи се и се върна в хола пред телевизора. Живка Данаилова веднага забеляза отстъплението му и тръгна след него с укорителен тон:
— Калине, така не бива! Без супа не може. Първото ядене дава сила на организма. А боршът е пълен с витамини! И това хранене пред телевизора — съвсем сте се отпуснали. Не е прилично!
Той въздъхна тежко и се обърна към нея:
— Госпожо Данаилова, с Полина сме на по трийсет и няколко години. Отдавна сами решаваме какво да ядем и къде да седнем. Няма нужда някой да ни наставлява.
Свекървата му се намуси, сякаш дълбоко засегната, и се прибра в кухнята. Там подхвана дъщеря си:
— Какъв темерут си избрала! Исках само да ви направя нещо хубаво, а той реагира така, сякаш съм го обидила.
— Мамо, Калин не греши — отвърна спокойно Полина. — Женени сме вече пет години. Харесва му как готвя. Просто борш не обичаме. Приготвям други супи — солянка, пилешка с фиде… Тях ги хапваме с удоволствие.
Вътрешно тя усещаше, че търпението на съпруга ѝ е забележително, но продължителното присъствие на майка ѝ в апартамента може да го изчерпи. Затова внимателно попита:
— Между другото, как върви ремонтът у вас? Скоро ли ще приключи?
Живка я стрелна с поглед.
— Значи бързаш да ме изпратиш? За съжаление ще трябва да те разочаровам. Майсторите са объркали нещо и ще се наложи да остана още поне седмица. Няма къде другаде да отида, нали няма да спя на улицата?
Още на следващия ден напрежението избухна. Когато Полина и Калин се прибраха след работа, едва познаха дома си. Мебелите бяха разместени, шкафовете — преместени, а на прозорците висяха други пердета.
Двамата стояха онемели, оглеждайки преобразения интериор. Живка ги посрещна сияеща:
— Е, как ви се струва? Така е много по-просторно! Преди беше претрупано.
Калин замълча, съблече палтото си и се отправи към спалнята. Имаше си навик — всяка вечер преди вечеря сядаше за десетина минути в любимото си кресло в ъгъла. Това беше неговият начин да се откъсне от работния ден, да подреди мислите си и да остави напрежението зад гърба си. Полина уважаваше този малък ритуал и никога не го прекъсваше.
Но този път ъгълът беше празен. Креслото стоеше до прозореца, окъпано в залязваща светлина.
— Виж колко по-хубаво стана! — възкликна Живка зад гърба му. — Няма да седиш повече в тъмното. Слънцето ще ти грее, а стаята изглежда по-уютна.
Тогава Калин изгуби самообладание:
— Това вече е прекалено! Това е моят дом. Не желая някой да мести мебелите ми и да пипа вещите ми без да ме пита. Ако реша да пренареждам, сам ще го направя. Но нас ни устройваше така! Разбирате ли?
Без да ѝ даде възможност да отвърне, той продължи:
— Моля ви, не променяйте нищо тук, което не сте вие подредили. Кой ви позволи да местите креслото ми? Защо трябва аз да се нагаждам към вашите представи?
Гласът му кънтеше в стаята — нещо нетипично за обикновено сдържания Калин. Живка го гледаше с недоумение и леко снизходителна усмивка, а после отправи въпросителен поглед към дъщеря си, сякаш очакваше подкрепа.
Тъкмо се канеше да възрази, когато звънецът на входната врата прекъсна напрежението. На прага стоеше съседката Маргарита Соколова, която живееше отсреща. От време на време тя се отбиваше при младото семейство за помощ, а те никога не ѝ отказваха.
Сега жената изглеждаше притеснена и държеше мобилен телефон в ръка.
— Калине, Полина, ще ми помогнете ли за минутка? Внукът ми подари този апарат за рождения ден, но нещо съм натиснала и всичко изчезна. Нищо не работи както трябва. Може ли да погледнете какво съм объркала? — попита тя с надежда в гласа.
