Полина пое телефона от ръцете на Маргарита Соколова и с усмивка я покани да влезе в дневната. Настани я на дивана, а самата тя бързо започна да преглежда настройките на устройството. Пръстите ѝ се движеха припряно по екрана, но вътрешното ѝ напрежение личеше.
Съседката я изгледа внимателно и повдигна вежди.
— Какво става при вас? Да не би буря да се вихри вкъщи? — попита тя полушеговито. — Личи си, че нещо не е наред.
Полина въздъхна и сниши глас:
— Ох, Маргарита Соколова… всичко е заради мама. Вече две седмици е при нас, понеже в нейния апартамент правят ремонт. И откакто е тук, постоянно пренарежда нещо. Не ѝ харесвало как се храним, къде стояли мебелите… Днес направо размести цялата стая. А най-лошото — премести любимото кресло на Калин от ъгъла, където си беше от години. Чувствам се ужасно — сякаш съм притисната между чука и наковалнята. Не искам да се карам с нея, но и Калин има право. Можеше поне да ни попита дали сме съгласни. Дори пердетата смени!
— А говори ли с нея открито? — попита спокойно съседката. — Понякога човек прави нещо с най-добри намерения, без да осъзнава, че пречи. Един честен разговор често решава повече от десет премълчани обиди. Малко такт и всичко ще си дойде на мястото.
Полина само сви рамене. Знаеше, че съпругът ѝ трудно приема чужда намеса в дома им. Калин не беше избухлив, но държеше на реда, който двамата бяха изградили през петте години съвместен живот. Ако Живка Данаилова не беше започнала да командва и да разпорежда, той никога нямаше да повиши тон.
На следващия ден Полина събра смелост. Намери майка си в кухнята и реши да не отлага повече.
— Мамо, трябва да поговорим — започна тя внимателно. — Ние с Калин от пет години живеем сами и сме си създали свои навици. Разбирам, че искаш да помогнеш, но когато променяш всичко без да ни питаш, ни поставяш в неудобно положение. Вкъщи ни харесва така, както сме го подредили. Моля те, не прави повече размествания.
Живка Данаилова я изгледа изненадано.
— Аз само се старая да ви улесня! Готвя, подреждам, местя мебели, защото по цял ден сте на работа. Мислех, че ви правя услуга. А излиза, че ви създавам проблеми…
— Не е така — отвърна Полина по-меко. — Ценим грижата ти. Но понякога тя идва в повече. Вече сме самостоятелни хора. Ние решаваме какво да ядем, къде да стои креслото и какви пердета да сложим. Просто ни остави сами да подреждаме живота си.
Разговорът бе чут от Калин, който в този момент излезе от спалнята. Той се приближи и спокойно добави:
— Живка Данаилова, вчера реагирах по-остро, отколкото трябваше. Съжалявам. Свикнал съм решенията в този дом да ги вземаме двамата с Полина. Когато някой друг започне да определя кое къде да стои и кога да сядаме на масата, се чувствам неловко. Надявам се да ни разберете.
Настъпи кратко мълчание. После майката въздъхна дълбоко.
— Прави сте. Това е вашият дом. Явно съм се задържала повече, отколкото трябваше. Благодаря ви, че ме приехте, докато уж течеше ремонтът… — тя се поколеба и добави тихо: — Истината е, че ремонтът приключи за два дни. Останах нарочно. Мислех си, че ще ви бъда полезна. Не съобразих, че прекрачвам границата. Ще си събера багажа. Поръчайте ми такси.
— Няма нужда — намеси се Полина. — Калин ще те закара.
— Разбира се — кимна той. — Ще те откарам спокойно. Не бързай, приготви си нещата.
След като се върна от курса, Калин влезе у дома с лека усмивка.
— Знаеш ли — обърна се той към съпругата си, — майка ти всъщност е добър човек. Просто трябваше да чуе истината. А Маргарита Соколова се оказа истински мъдрец. Ако не беше нейният съвет, сигурно щяхме да се изпокараме сериозно.
Той прегърна Полина и се отправи към дневната, за да върне любимото си кресло обратно в ъгъла.
Полина го проследи с поглед и се усмихна. В мислите си благодари на съседката. Понякога едно навременно напомняне за силата на спокойния разговор може да спаси цялото семейство.
Оттогава Живка Данаилова не идваше без предупреждение. Когато гостуваше на дъщеря си и зет си, се държеше внимателно и уважаваше реда, който те сами бяха избрали за своя дом.
