— Елена Петрова, стига си се държала като счетоводител на света! Десет години сме приятелки, а ти още пресмяташ всяка стотинка. Поръчваме хайвер и онова морско плато — решено е! — Ралица Георгиева затвори менюто с демонстративен жест, сякаш лично финансираше цялото угощение. — Все пак имах рожден ден. Поне веднъж в годината ми се полага да се почувствам дама, а не домакински уред.
Елена бавно остави чашата си с вода. Погледът ѝ беше спокоен, но хладен. Срещу себе си тя не виждаше близък човек, а изкусен стратег, който умело натиска правилните бутони — вина, сантимент, дългогодишна привързаност. Ралица винаги действаше по един и същ сценарий: първо рисуваше драматични картини за тежкия си живот, а после, щом портфейлът на „успялата приятелка“ се разтвори, настояваше за най-скъпото в менюто.
— Поръчай каквото искаш, Ралице. Щом смяташ, че ти се полага — отвърна тихо Елена и леко кимна към сервитьора.
Иван Димитров, съпругът на Ралица, стоеше сковано на ръба на луксозния стол, сякаш седеше върху тръни. От време на време приглаждаше евтината си вратовръзка и хвърляше притеснени погледи към цените във винената листа. Инженерската му заплата едва ли би покрила дори предястията, но години наред Ралица му повтаряше, че Елена е техният шанс за по-високо стъпало в обществото. Щом тя има собствен бизнес, значи е редно да „помага“.
Вечерта се развиваше по добре познатия модел. Ралица опитваше деликатес след деликатес, като междувременно се оплакваше от поскъпването на живота и от това, че старата ѝ кола непрекъснато влиза в сервиза.
— Представяш ли си, Елена, скоростната кутия пак създава проблеми. Майсторът поиска сто хиляди лева. Откъде да ги вземем? Иван носи жълти стотинки — махна тя небрежно към мъжа си, който в този момент старателно дъвчеше скъпата риба и избягваше да срещне погледа на Елена.
— Наистина, Иване, откъде ще се намерят тези средства? — Елена се наведе леко напред, а в очите ѝ проблесна хладната прецизност на човек, свикнал да проверява цифри и отчети. — Доколкото ми е известно, през последните две години заделяхте пари всеки месец и сумата не беше никак малка, нали така?
