Иван рязко спря да дъвче. Цветът на лицето му се отцеди, сякаш някой беше измил живеца от него и бе оставил само бледа сянка.
— Ами… Ралица ми каза, че ти си предложила да ги вложим в някакъв инвестиционен фонд чрез твоята компания — измънка той, без да смее да откъсне поглед от съпругата си. — Обясни, че щом е под твой контрол, за година сумата щяла да се удвои.
Елена Петрова бавно извърна глава към Ралица Георгиева. За частица от секундата по лицето на другата жена пробяга напрежение, но то бързо бе прикрито от широка, неестествена усмивка.
— Ели, просто не исках да го тревожа излишно. Знаеш ги мъжете — лесно изпадат в паника…
— Никога не съм управлявала ваши средства, Ралица — отвърна спокойно Елена, като произнесе всяка дума отчетливо. — И никога не съм давала подобен съвет.
Въздухът в ресторанта сякаш натежа. Глъчката от съседните маси се превърна в далечен, неразличим фон. Елена леко вдигна ръка и почти веднага до тях се появи сервитьор в елегантен тъмен елек. Този път не носеше обичайната малка сметка, а обемиста папка с прозрачни джобове.
— Консумацията ви за тази вечер възлиза на шестдесет и една хиляди и четиристотин лева — съобщи той ясно. — Към тях добавям и поисканите от вас документи, госпожо Петрова.
— Оставете ги тук — посочи тя средата на масата. — Ралица, преди малко ми припомни какво уж ти дължа от „приятелство“ и как съм била бездушна богаташка. Реших, че е време да направим равносметка.
Тя отвори папката. Най-отгоре лежаха банкови извлечения, по които с ярък маркер бяха подчертани конкретни суми.
— Погледни внимателно, Иване. Това не са инвестиции. Това са преводи от твоята сметка към картата на Ралица — и то в дни, когато после парите са похарчени в бутици и козметични салони. А тук са и моите лични разходи за нея през последните две години. Виждаш ли числата?
Иван пое листовете. Ръцете му трепереха толкова силно, че хартията зашумя сухо и неприятно в тишината, която се бе настанила между тях.
