„Щом искаш – яж отделно!“ – отсече съпругът ми. Аз обаче отидох и по-далеч – реших да живея отделно, поне финансово.
След работа отключих входната врата, събух обувките си и още с първата крачка усетих напрежение във въздуха – нещо не беше наред.
В средата на хола стоеше Димитър Велизаров, със скръстени ръце и каменно изражение.
— Трябва да поговорим.
Замръзнах на прага, чантата все още висеше на рамото ми.
— Вечерях с Иван Валентинов — започна той, без да изчака реакция. — С жена му поддържат разделни финанси. Всеки поема личните си разходи. Така било честно, зряло, модерно.
Бавно окачих палтото си.
— И какво точно намекваш?
— Че нашият бюджет е несправедлив — изстреля той. — Аз плащам ипотеката, и то немалка сума всеки месец. А ти разполагаш със заплатата си както пожелаеш. В цивилизования свят всеки отговаря за себе си. Храниш се сам, обличаш се сам, забавляваш се сам. Омръзна ми да издържам всички.
Погледнах го спокойно. Очакваше сълзи или сцена. Но бях твърде изтощена за театър.
— Добре. От утре всеки поема по своя път.
Той примигна объркано.
— Значи си съгласна?
— Напълно. Даже ти благодаря, че повдигна темата. Отдавна беше време да подредим нещата.
Отидох в кухнята, извадих салатата от хладилника и започнах да вечерям. Димитър се поколеба, после се прибра в стаята. Аз отворих лаптопа.
До два през нощта таблицата беше готова. Девет години брак, прилежно съхранявани касови бележки — винаги съм била педантична. Сметки за ток и вода. Гориво за неговата кола — никога не зареждаше сам. Подаръци за родителите му. Лекарства за баща му. Покупки на храна — любимите му стекове и скъпи сирена. Почивки, които изцяло финансирах аз. Крайната сума беше повече от впечатляваща.
На сутринта, докато още спеше, открих лична банкова сметка и прехвърлих по нея всички средства от общата ни карта. Свързах се с доставчика на комунални услуги и поисках фактурите да бъдат разделени. След това започнах да уреждам и останалите абонаменти и разходи, които досега плащах вместо него.
