— Излиза, че съм отгледала скъперник с дребна душа. И най-много ме боли, че трябва да го призная — довърши Тодорка Соколова.
Вратата се затвори след тях. Димитър Велизаров остана насред хола като прикован. Кутиите с пица стояха отворени, но вече студени, а газираното беше изгубило мехурчетата си — също като въздуха в стаята.
Станах без бързане, взех лаптопа си и се приближих до него. Отворих файла, който пазех от години.
— Погледни внимателно. Девет години. Всеки касов бон, всяка фактура. Сметките за ток, вода, парно — плащани от мен. Горивото за колата. Покупките от магазина. Подаръците за твоите роднини. Почивките. Дори здравната ти застраховка. Всичко, което приемаше за даденост. А тук е сборът.
Димитър впери очи в екрана. Цифрата беше стряскаща.
— Това… няма как да е вярно…
— Точно това е истината. Не ти си ме издържал. Ти живя на мой гръб и го наричаше брак. Аз осигурявах спокойствието ти, а ти си позволяваше да ми четеш лекции за справедливост.
Затворих компютъра.
— Намерила съм си квартира. Утре се изнасям. Документите за развод ще подам следващата седмица. Апартаментът, кредитът и твоето чувство за правота остават за теб. На мен вече не ми трябват.
— Мария Цветанова, почакай…
— Няма защо. Получи онова, което искаше — всеки да се оправя сам.
Той отвори уста, но думите не излязоха. Стоеше сред стаята до изстиналата пица и слушаше как в спалнята прибирам живота си в куфар.
Сложих вътре любимия тиган — онзи, в който му приготвях стекове. Оттук нататък ще готвя само за себе си. Прибрах козметиката, книгите, роклите, които според него бяха „твърде крещящи“.
Димитър нито веднъж не прекрачи прага на спалнята. Остана в кухнята — сам със своята „справедливост“.
И тогава осъзнах нещо просто: свободата започва в мига, когато входната врата се затвори зад гърба ти и тръгнеш към място, където не се налага да доказваш стойността си. Където приносът ти не се омаловажава. Където можеш просто да бъдеш. Без обвинения. Без оправдания.
Излязох с куфара в ръка.
Не се обърнах назад.
