Пак същият аромат — канела, примесена с ванилия. За стотен път преглеждам рецептата за чийзкейк, въпреки че я знам наизуст. Пръстите ми треперят, когато изваждам формата от фурната. Моля се този път всичко да е съвършено.
— Светлана Яворова, заспа ли вътре? — провиква се от хола Людмил Орлов. — Хората чакат десерта!
Бързам да разрежа сладкиша, украсявам всяко парче с пресни малини. Всяко движение е премерено до милиметър — страх ме е да не сбъркам. В съзнанието ми отекват думите му от последната семейна вечеря: „Пак си несръчна. Един обикновен сладкиш не можеш да нарежеш както трябва.“
Влизам в хола с подноса. Цялата му рода е на масата — майка му, баща му, сестра му със съпруга ѝ. Усмихнати, оживено разговарят. Само свекърва ми ме измерва с онзи присвит, оценяващ поглед.
— Ето я нашата майсторка на десерти! — посреща ме Людмил с познатата си самодоволна усмивка. — Дано този път няма изненади?
Подреждам чиниите, без да смея да срещна ничии очи. Той опитва първи. Задържам дъха си.
— Хм… — лицето му се изкривява демонстративно. — Сериозно ли очакваш това да става за ядене? От кога чийзкейкът трябва да е толкова сух?
— Извинявай, аз… — започвам, но той ме прекъсва рязко:
— Толкова ли е трудно да запомниш елементарна рецепта? Колко пъти да повтарям — 160 градуса, не повече! Всяка глупачка би се справила, а ти…
Свекърва ми поклаща глава.
— Людмиле, недей така. Светлана се е постарала…
— Точно там е проблемът — че само се старае! — той избутва чинията си раздразнено. — Все едно и също — пълен провал. Понякога си мисля, че трябваше да се оженя за жена, която поне може да готви.
Смехът наоколо е неловък, пресилен. Аз стоя, стискайки подноса, докато пръстите ми побеляват. Нещо в мен се пропуква — тихо, но окончателно.
— Ще донеса кафе — едва изричам и се измъквам към кухнята.
Докато подреждам чашите, ръцете ми продължават да треперят. В главата ми бие една и съща мисъл: „Докога? Колко още ще понасям това?“
Когато гостите си тръгват, заставам пред огледалото в спалнята. Не бързам да се помръдна. Кога се превърнах в тази жена? Лицето ми е безцветно, очите — угаснали, раменете — приведени. Къде изчезна онова усмихнато момиче, което някога вярваше в голямата любов?
От хола се чува гласът на Людмил — говори по телефона:
— Представяш ли си, пак се изложи с десерта. Не знам вече как да я науча — човек да си удря главата в стената…
Гледам отражението си. В гърдите ми се надига нещо тъмно и тежко. Тиктакането на стенния часовник изведнъж става непоносимо силно.
Стига. Никога повече.
През онази нощ почти не мигнах. За пръв път от десет години брак мислите ми бяха подредени и ясни като кристал. Планът се оформи сам — едновременно прост и ужасяващ.
Утре ще му покажа какво означава да бъдеш унижаван. А последствията… нека бъдат каквито ще.
— Светлана, слънце, полудя ли? — Людмил Орлов се мята, вързан за таблата на леглото. — Развържи ме веднага!
Гледам го — безпомощен, обезоръжен — и в мен се разлива странно спокойствие. Ръцете ми вече не треперят, гласът ми е равен.
— Знаеш ли, скъпи, замислих се… — прокарвам бавно пръст по бузата му. — Десет години са напълно достатъчни, за да се науча да правя идеален чийзкейк. И въпреки това ти винаги намираш кусур.
— Светлана, прекрати този фарс! — опитва се да звучи властно, но в гласа му прозвучава несигурност.
