В погледа му пробягва сянка на паника.
— Развържи ме веднага, или… — заплахата увисва недоизказана.
Навеждам се още по-близо, така че да усеща дъха ми.
— Или какво? — прошепвам спокойно. — Ще разкажеш на всички колко съм безполезна съпруга? Че нищо не мога? Миличък, ти го правиш от години. При всяка удобна възможност.
Изправям се и тръгвам бавно из стаята. Зад плътно спуснатите пердета утрото вече се прокрадва, но тук вътре времето сякаш е спряло. Телефоните са изключени. Никой няма да прекъсне този разговор.
— Спомняш ли си сватбата ни? — спирам пред тоалетката и се оглеждам в огледалото. — Още тогава ме унизи пред всички. „Булката ни е толкова нескопосана, че и букета не може да хвърли както трябва!“ Всички се смяха. А аз се усмихвах, защото вярвах, че просто се шегуваш.
— Светлана Яворова, аз… — започва той, но млъква под погледа ми.
— Не. Сега аз говоря. — Плъзгам четката през косата си с бавни движения. — Най-ироничното знаеш ли кое е? Че аз наистина се стараех. Записах се на кулинарен курс. Четях книги за етикет. Отслабвах, за да ти харесвам повече. А за теб това пак не беше достатъчно.
Людмил Орлов притихва. За първи път от години не ме прекъсва. Слуша.
— А онзи фирмен банкет миналата година? — продължавам. — Когато пред колегите си обясняваше колко съм непохватна?
„Представяте ли си, тя дори ютията не може да включи като хората — все нещо изгаря!“
Приближавам се до прозореца и леко отмествам пердето. Градът се събужда, а аз усещам как в мен нещо окончателно се събужда също.
— Знаеш ли, че тогава плаках в тоалетната? Разбира се, че не знаеш. Беше прекалено зает да разсмиваш публиката със съпругата си за мишена.
— Не съм искал да те нараня… — гласът му е глух. — Това бяха просто шеги.
Обръщам се рязко.
— Шеги? А когато пред родителите ми заяви, че не мога да забременея, защото „дори за това не ставам“ — и това ли беше хумор?
Лицето му пребледнява. И двамата помним този ден.
— Три пъти изгубих дете, Людмил. Три пъти. А ти превърна болката ми в анекдот.
Сядам на ръба на леглото и изваждам албума със снимки от нощното шкафче.
— Виж тази — показвам му кадър отпреди десет години. — Очите ми светят. Усмивката е истинска. — Прелиствам. — А тук е от миналата Нова година. Виждаш ли какво е останало? Ти ден след ден убиваше всичко живо в мен.
Той се размърдва безпомощно в ремъците.
— Разбирам, сгреших. Нека поговорим спокойно…
— Сега ли ти се прииска разговор? — усмихвам се горчиво. — Къде беше това желание, когато ти казвах колко ме боли?
Ставам и отварям гардероба. Изваждам куфар и започвам внимателно да подреждам дрехите си вътре.
— Какво правиш? — паниката вече не се крие.
— Това, което трябваше да направя отдавна. Тръгвам си.
— Не можеш! — гласът му прескача. — А аз? Какво ще кажат хората?
Закопчавам ципа на куфара.
— Това вече не е мой проблем. Нека майка ти те научи да правиш съвършения чийзкейк.
Вземам телефона си и изпращам съобщение на сестра му: „Мини през Людмил Орлов след два часа. Ключът е под изтривалката.“
— Нали осъзнаваш, че няма да ти се размине? — изсъсква той. — Ще разкажа на всички, че си луда!
Поглеждам го за последно.
— Разказвай. Само имай предвид, че пазя десетки записи на твоите „невинни“ шегички. И повярвай ми, обществеността ще бъде във възторг от чувството ти за хумор.
