– Да не си подала носа си от стаята, нахалнице! Само да те видя пред хората – ще разбереш какво те чака! – процеди през зъби свекърва ѝ.
– И през ум да не ти минава! – Маргарита Стоянова се завъртя толкова рязко, че обеците ѝ, обсипани с камъчета, се люшнаха и хвърлиха бляскави отблясъци по стените. – Да не съм те зърнала, докато Каменарови са тук! Стой си в дупката и мълчи!
Елица застина до полуотворената врата на кухнята, стиснала кухненска кърпа в треперещите си пръсти. През процепа виждаше как свекърва ѝ намества вазата с изкуствени рози върху масичката, приглажда покривката, подравнява салфетките и проверява дали кристалните чаши са строени в идеална линия.
– Мамо, стига… успокой се – опита се да се намеси Димитър, но Маргарита Стоянова го сряза с движение на ръката, сякаш пропъжда досадна муха.
– Само това ми липсва – да се изложа пред хората! Каменарови ще дойдат, ще видят тази… – тя замлъкна, търсейки дума – ще я видят и какво ще си помислят? Че синът ми се е оженил за първата срещната?
Елица тихо притвори вратата. Дишането ѝ беше накъсано, но насила го овладя. Три години. Цели три години живееше в този апартамент в центъра на Пловдив и всеки път, когато се очакваха гости, я скриваха като неудобна тайна. Като дефектна вещ, която не бива да се показва на показ.
След десетина минути звънецът изписука. От хола долетя гласът на Маргарита Стоянова – звънлив, захаросан, почти пееше. Чуваше се смях, чаши звънтяха, а Димитър се разсмя с онзи свой „обществен“ смях, който тя никога не беше чувала насаме.
Елица стоеше до прозореца в малката стая – „дупката“, както я наричаше свекърва ѝ – и гледаше как вечерта се спуска над града.
Октомврийският здрач бързо сгъсти въздуха. В отсрещните блокове светваха прозорци един след друг. В този миг ѝ мина мисъл: колко ли жени зад тези светлини се крият от нечий поглед? Колко от тях са станали невидими в собствения си дом?
Тя беше израснала във Враца, в обикновено семейство. Баща ѝ работеше в завод, майка ѝ – в библиотека. След техникума се премести в Пловдив, нае стая в „Кършияка“ и започна работа като администраторка в стоматологична клиника. Там срещна Димитър. Беше пациент – усмихнат, шегуващ се, канеше я на кафе. Тогава изглеждаше различен. Или може би тя е искала да го вижда такъв.
– Ели, донеси още лед – прозвуча гласът му от хола, с тон, с който се говори на обслужващ персонал.
Тя извади формата с кубчета от фризера и излезе. В дневната се смесваха аромат на скъп парфюм и коняк. Каменарови – елегантна двойка на възраст – седяха на дивана, а до тях Маргарита Стоянова сияеше показно.
– О, ето я нашата помощничка – каза тя, без дори да я погледне. – Остави го и се прибери.
Госпожа Каменарова – хладна жена около шейсетте – изгледа Елица от глава до пети.
– Това коя е? Новата прислужница ли?
Сякаш въздухът се вледени. Елица постави купата с леда на масата и вдигна очи. Димитър беше вперил поглед в телефона си. Маргарита Стоянова се усмихваше пресилено.
– О, не, Йорданка Павлова! Тя е… далечна роднина. Понякога помага вкъщи.
Роднина. Съпругата на сина ѝ – сведена до „далечна роднина“.
Нещо в нея щракна. Почти беззвучно, но тя го усети как премина през цялото ѝ тяло. Бавно избърса ръцете си в престилката, свали я и я сгъна внимателно, поставяйки я върху облегалката на стола.
– Аз съм му съпруга – изрече спокойно, ясно. – Съпругата на Димитър. От три години.
Маргарита Стоянова скочи толкова рязко, че чашата с кафе се преобърна и тъмната течност се разля по покривката.
– Как смееш?! Вън! Махай се веднага оттук!
– Не – поклати глава Елица. – Няма да изляза. Омръзна ми да се крия в собствения си дом.
Димитър най-сетне откъсна очи от екрана. В погледа му се четяха раздразнение, объркване и нещо друго – страх от майка му.
– Елица, не прави сцени. Върни се в стаята, после ще говорим.
– После? – тя се засмя кратко. – Три години живеем в „после“. Когато мама не слуша. Когато няма гости. Когато заспи… Няма да чакам повече това „по-късно“.
Каменарови стояха вцепенени – подобен обрат явно не беше в плановете им. Лицето на Маргарита Стоянова пламтеше.
– Неблагодарница! От жал те прибрах в този дом! Храних те, обличах те, а ти…
– От жал? – гласът на Елица придоби сила. – Тук съм, защото синът ви се ожени за мен. А от първия ден вие направихте всичко възможно да се чувствам като прислужница, не като част от семейството.
Тя взе чантата си от антрето и грабна палтото. Ръцете ѝ отново трепереха, но този път не от страх. В гърдите ѝ се надигаше нещо различно – смесица от болка, гняв и решимост, която вече не можеше да бъде заключена зад нито една врата.
