Когато най-сетне включи телефона си, екранът светна като сигнална лампа. Трийсет и осем пропуснати повиквания от Димитър. Още дванайсет – от Маргарита Стоянова. И едно кратко съобщение от нея: „На Димитър му е зле със сърцето. Доволна ли си?“
Елица се усмихна хладно. Познат сценарий. Болестта като средство за натиск – изпитана тактика. През годините беше виждала това безброй пъти: ту главоболие, ту скочило кръвно, ту „пробождане“ в гърдите. И всеки път Димитър зарязваше всичко и тичаше при майка си.
Само че този път не беше нейна отговорност.
Написа кратък отговор: „Обадете се на Спешна помощ. Аз няма да се върна.“
Първата среща за работа беше в частна клиника близо до центъра на Пловдив. Елица облече единствения си по-елегантен костюм, сложи лек грим и изправи рамене. Главната лекарка – жена на около петдесет, с проницателен и спокоен поглед – разгледа внимателно автобиографията ѝ и зададе няколко конкретни въпроса за предишния ѝ опит.
— Защо имате три години прекъсване? — попита тя директно.
Елица се поколеба. Истината звучеше неловко: че съпругът и свекърва ѝ не ѝ позволяваха да работи; че беше затворена у дома като в златна клетка.
— По лични причини — отвърна спокойно. — Но вече съм готова да работя на пълен работен ден.
Лекарката кимна.
— Търсим административен сътрудник на регистратура. Графикът е сменен, заплащането в началото не е високо, но има възможност за развитие. Можете ли да започнете след седмица?
— Да, разбира се.
Усмивката ѝ този път беше истинска — първата такава от много време насам.
Същата вечер двете с Надежда седяха в малката ѝ кухня, отпиваха от евтино вино и се смееха шумно.
— Назначиха ме! Представяш ли си? Отново ще работя!
— Браво на теб! — Надежда чукна чашата си в нейната. — А Димитър? Още ли те търси?
— Постоянно звъни и пише. Не му отговарям.
— Така трябва. Нека усети какво е да загубиш някого.
Но Димитър явно не разбираше намека. Само три дни по-късно я причака. Вечерта, докато се прибираше с покупки от Надежда, го видя пред входа. Изглеждаше състарен, отслабнал, с намачкана риза и угаснал поглед.
— Елица, трябва да поговорим.
— Нямаме какво да си кажем — отвърна тя и се опита да го заобиколи, но той хвана ръката ѝ.
— Майка ми е зле. Наистина. Кръвното ѝ скача, пие шепи лекарства. Лекарите казват, че е от стрес. Заради теб.
Тя освободи рязко ръката си.
— Заради мен? Три години тя ме унижаваше. Държеше ме като прислужница. А ти мълчеше. Винаги избираше нея.
— Знаеш какъв характер има… Можеше да проявиш повече търпение, да се нагодиш…
— Да се нагодя? — гласът ѝ се извиси. — Три години се нагласявах! Готвех, чистех, мълчах, когато ме обиждаше. И какво се промени? Нищо!
— Върни се. Ще говоря с нея. Ще се опитаме да оправим нещата…
— Не. — Тя поклати глава твърдо. — Искам да живея, Димитър. Не да оцелявам в страх. Намерих работа. Започвам отначало. Без вас.
Обърна се и влезе във входа, без да се обръща назад, въпреки че той я повика още веднъж.
В апартамента на Надежда беше топло и миришеше на прясно сготвен борш. Елица остави чантата си и седна мълчаливо на масата.
— Идвал е, нали? — попита Надежда.
— Да.
— И?
— Казах му, че няма да се върна.
Надежда ѝ подаде чиния и филия хляб.
— Гордей се със себе си. Най-трудното вече е минало.
Елица обаче усещаше, че изпитанията тепърва предстоят.
Работата в клиниката се оказа спасение. Всяка сутрин в осем тя беше на място — посрещаше пациентите с усмивка, организираше графиците, подготвяше документацията. Анна Георгиева, главната лекарка, беше строга, но почтена. Не се интересуваше от личните драми на служителите си и не задаваше излишни въпроси — важното беше работата да върви.
След месец Елица нае малка стая в квартал „Кършияка“. Мебелите бяха стари, останали от деветдесетте, но мястото беше нейно. Купи си ново спално бельо, окачи светли пердета и постави саксия с теменужка на прозореца. Пространство, в което никой не ѝ казваше как да диша.
С времето обажданията на Димитър намаляха. Маргарита Стоянова изпрати последно съобщение: „Ще съжаляваш. Бог вижда всичко. Ще те накаже, че разруши семейството.“
Елица изтри номера ѝ и го блокира.
Минаха шест месеца.
Пролетта закъсня, но когато дойде в Пловдив, стопи снега за дни. Дърветата се раззелениха, хората свалиха тежките палта. Елица минаваше през парка на път за дома, когато го видя.
Димитър седеше сам на пейка, прегърбен, сякаш остарял с десет години. До него бяха облегнати патерици.
Тя възнамеряваше да подмине, но той вдигна глава и погледите им се срещнаха.
— Елица…
Гласът му беше дрезгав и уморен. Тя спря на няколко крачки разстояние.
— Какво се е случило?
— Инсулт — отвърна с горчива усмивка. — Преди два месеца. Лявата ми страна още е слаба. Лекарите казват, че причината е стрес и пълно изтощение.
