Адреналинът я държеше изправена. Гняв, примесен със странно усещане за свобода, пулсираше в слепоочията ѝ.
– Къде тръгна?! – Димитър най-сетне скочи от мястото си. – Полудя ли напълно?
Елица се обърна от прага. Погледът ѝ се спря върху мъжа, който някога ѝ носеше цветя без повод и ѝ четеше стихове вечер. Същият, който се кълнеше, че ще я пази от целия свят. А две седмици след сватбата ѝ позволи да бъде наречена „помощничка“, защото така беше по-удобно за майка му.
– Вече не съм ваша прислуга. И няма да бъда повече вашето удобно прикритие. Живейте си, както намерите за добре.
Вратата се затвори тихо, но окончателно. В стълбището миришеше на боя и на котки. Тя се облегна на стената и притисна клепачи. Сърцето ѝ биеше диво, сякаш се опитваше да изскочи навън.
Извади телефона си и набра Надежда – единствената приятелка, с която не беше изгубила връзка през тези три години.
– Наде… мога ли да дойда? Само за малко… Да, случи се нещо… Ще ти разкажа.
Метрото беше претъпкано. Елица се носеше с тълпата, усещаше как непознати рамене я блъскат, как нечий ток настъпва обувката ѝ. Въздухът беше наситен с мирис на мокри якета и евтино кафе от автомат. Тя вдиша дълбоко – мириса на обикновения живот, в който хората бързат по своите си задачи и никой не се преструва на нещо друго.
Във вагона беше задушно. Тя се хвана за металната дръжка до вратата и се вгледа в отражението си в тъмното стъкло. Трийсет и една. Косата ѝ вързана набързо, лицето – пребледняло, сенки под очите. Кога за последно се беше погледнала, без да мисли дали изглежда достатъчно „незабележима“?
Телефонът избръмча. Димитър. Пет пропуснати обаждания. Тя дори не се поколеба – заглуши звука и го пъхна обратно в чантата.
Надежда живееше в панелен блок в краен квартал на Пловдив. Отвори ѝ по домашен панталон и избеляла тениска, прегърна я силно и не зададе нито един въпрос.
– Чай или направо нещо по-сериозно? – попита тихо.
– Чай – отвърна Елица и се отпусна на износения диван. – Още не съм готова да удавя всичко в алкохол.
Надежда се върна с две димящи чаши, сгуши се до нея и прошепна:
– Разкажи.
И Елица започна. Първо – за вечерята у Каменарови и думите на свекърва ѝ. После – за всичко останало. Сякаш язовирна стена се беше пропукала и водата вече не можеше да бъде спряна. Как Маргарита Стоянова още от първия ден я гледаше с пренебрежение – „не е от нашите среди“, „няма връзки“, „провинциалистка“. Как в началото Димитър я защитаваше, но постепенно започна да кима в съгласие с майка си. Как неусетно се превърна в домакинка на пълен работен ден – готвеше, чистеше, переше, а когато идваха гости, ѝ намекваха да не се мярка на масата. Един път Маргарита Стоянова ѝ беше казала направо: „Не ни излагай, по-добре остани в стаята.“ А Димитър беше замълчал.
– Боже, Ели… – Надежда стисна ръката ѝ. – Защо търпя толкова дълго? Защо не ми каза?
– Срам ме беше – гласът ѝ потрепери. – Всички повтаряха колко съм щастливка – апартамент в центъра, възпитано семейство, съпруг с перспективи. Как да призная, че в този „идеален“ дом се чувствам като домашен любимец? Че мъжът ми предпочита да пази мира с майка си, вместо да защити жена си?
Надежда не отвърна нищо. Само галеше ръката ѝ. Отвън вечерният Пловдив шумеше – куче излая, деца се смееха в двора, входната врата хлопна.
– Остани тук, колкото ти е нужно – каза най-сетне тя. – Ще се оправим.
През нощта Елица не можа да заспи. Лежеше на разтегателния диван и гледаше тавана. Преди три години вярваше, че любовта е достатъчна, за да изглади всичко. Че Димитър ще се промени. Че свекърва ѝ ще я приеме. Но хората не се преобразяват, ако не желаят. А той очевидно не желаеше.
Сутринта телефонът ѝ показваше двайсет пропуснати обаждания от съпруга ѝ. Малко по-късно пристигна съобщение от Маргарита Стоянова: „Престани с този театър и се върни. Не излагай семейството.“
Елица изключи устройството.
В осем Надежда тръгна за работа, остави ѝ резервен ключ и бележка: „Хладилникът е на твое разположение. Почини си.“ За първи път от много време насам Елица взе дълъг душ без да бърза. Направи си кафе и седна до прозореца. В двора баби разхождаха кучета, майки водеха деца към детската градина. Обикновен, неподправен живот – без маски и без страх.
Отвори лаптопа и прегледа електронната си поща. Автобиографията ѝ стоеше непокътната от три години. Маргарита Стоянова беше настояла да не работи – „за какво ти са пари, ние ще се грижим“. Само че тази „грижа“ се оказа по-задушаваща от затвор.
До обяд изпрати документи в шест клиники. Още същата вечер две от тях ѝ отговориха с покана за интервю.
Телефона включи чак на следващия ден.
