— Искат да дойдат за цели две седмици? Точно през юли? Осъзнаваш ли изобщо какво ми говориш? — Камелия Странджанска тресна капака на лаптопа така рязко, че чашата ѝ с кафе подскочи, а тъмната течност се разля върху току-що постланата покривка.
— Мамо, това са родителите на Радослав Асенов… За първи път ще видят море — промълви Йоана Велизарова, като несъзнателно усукваше кичур от косата си и избягваше погледа ѝ. — Никога не са слизали на юг.
— И какво от това? — Камелия попи петното със салфетка, но само го размаца още повече. — Сега е силният сезон, Йоана. Най-силният! Все едно аз да отида в офиса на твоя Радослав и да му заявя: „Зетко, я поработи един месец без заплата, после ще ти благодаря сърдечно.“
Апартаментът гледаше право към крайбрежната алея. Априлското слънце заливаше кухнята с мека светлина и създаваше измамно усещане за безметежност. До началото на летния наплив оставаше малко повече от месец, а Камелия вече изчисляваше наум очакваните приходи. Този тристаен апартамент с панорама към морето беше единственото, което ѝ остана след като съпругът ѝ я изостави преди пет години — избяга с администраторката от съседния хотел. Някъде из топлите страни се беше загубил — дали в Тайланд, дали още по-далеч, в Латинска Америка. Никой не знаеше със сигурност, а и Камелия престана да се интересува, след като се разбраха: докато го няма, тя решава какво да прави с жилището, а връщането му тук не стоеше на дневен ред.
— Ситуацията е по-различна — Йоана стисна ръба на масата. — Те ни помогнаха за първоначалната вноска по нашия апартамент…
— И аз помогнах! — прекъсна я майка ѝ. — Погледни ме — десет месеца в годината свивам разходите до минимум, за да изкарам нещо през лятото и после да живея нормално. И тези пари не са само за мен, ако си забравила. А ти предлагаш да се лишим от доходи заради роднински жест.
— Но ти така или иначе оставаш тук през сезона, просто се местиш при леля Нели…
— И ѝ плащам наем! — скочи Камелия толкова внезапно, че чашата отново изтрака в чинийката. — За разлика от някои хора, аз знам, че всичко струва пари.
Йоана наведе глава. В очите ѝ проблеснаха сълзи. За миг Камелия усети как съвестта я жегва, но бързо прогони това усещане. „Не мога да си позволя слабост“, каза си тя и погледна през прозореца. Долу по алеята Живка Соколова, както всеки ден, разхождаше оределия си пудел. Старицата живееше тук от десетилетия — още от времето, когато нямаше крайбрежна алея, а само тясна ивица каменист плаж.
— Радослав спомена, че могат да си платят — прошепна внезапно Йоана.
— Как така да си платят? — Камелия рязко се обърна. — Не можеше ли да започнеш с това?
— Исках да стане по роднински… — гласът на Йоана секна, щом видя изражението ѝ.
— По роднински? — иронично повдигна вежди Камелия. — Добре, но на каква тарифа? С отстъпка за „свои хора“ или на реалната пазарна цена?
— Не съм сигурна в точната сума, но Радослав твърди, че разбират положението.
Камелия седна отново, отвори лаптопа и бързо прегледа резервациите.
— Юли е запълнен изцяло. Да откажа на хората… — тя се вгледа в екрана. — А тук вече има и преведено капаро! Семейство от Плевен, редовни клиенти.
В стаята се настани плътна тишина, нарушавана единствено от равномерното тиктакане на стария часовник, останал от баба ѝ. Същата тази баба някога ѝ повтаряше: „Камелия, семейството е над всичко.“ Но дали изобщо е предполагала колко различни ще станат времената?
— Мамо… — започна Йоана несигурно.
— Ще помисля — отсече Камелия. — Само те моля, не ме притискай. Главата ми ще се пръсне.
— …и можеш ли да си представиш, Нели, очаква от мен в разгара на сезона да настаня тези провинциални роднини без пари! — Камелия нервно въртеше лъжичката в чая си, макар че никога не слагаше захар.
Нели Вълкова — съученичка от гимназията и съседка по етаж — кимаше съчувствено.
— Ех, младите… мислят си, че парите падат от небето.
— Точно така! — иззвъня лъжичката по ръба на чашата. — А Йоана ми устрои сцена. Нарече ме безсърдечна, защото сме били едно семейство.
Нели замислено прокара ръка по брадичката си — навик, който придоби след развода, сякаш заедно със съпруга си бе изгубила старите си жестове.
— А какви са тези роднини? Наистина ли са толкова закъсали?
— Откъде да знам! — сви рамене Камелия. — Някакви хора от Русе… или беше от Враца? Дори не помня точно откъде бяха.
