…Радослав бе споменал. Надявам се, че сумата е коректна?
Камелия пое плика внимателно, сякаш държеше не пари, а нещо далеч по-деликатно. Първоначално възнамеряваше да намали наема — все пак ставаше дума за роднини на зет ѝ. Сега обаче подобен жест ѝ се стори неуместен.
— Напълно достатъчно е — отвърна тихо тя и прибра плика в чантата си. — Но все пак… ние сме почти семейство.
— Работата си е работа — прекъсна я спокойно Христофор Кирилов. — Цял живот съм спазвал това правило. И на сина си съм го повтарял неведнъж.
Следващите две седмици се изнизаха неусетно. Родителите на Радослав се оказаха възпитани и умерени хора. Нямаше шумни компании, нито безкрайни нощни веселби, от които Камелия тайно се страхуваше, когато реши да даде апартамента си под наем на непознати. Те ставаха рано, тръгваха към плажа още преди слънцето да напече силно, връщаха се около обяд, а вечерите прекарваха в разговори — понякога само двамата, друг път заедно с Радослав и Йоана, а не рядко канеха и самата Камелия да се присъедини.
Вечерта преди отпътуването им Христофор изненада всички:
— Госпожо Странджанска, с Виолета си говорихме… Имаме малка къща в Русенско, край едно тихо езеро. Не е нищо луксозно, но природата там е чудесна. Ако пожелаете, бихме се радвали да ни гостувате през есента. Да смените морския въздух с малко гора.
Камелия мигом се смути.
— Много сте любезни, но не бих искала да ви притеснявам…
— Никакво притеснение — усмихна се Виолета Валентинова. — За нас ще бъде удоволствие. Нали така?
— Разбира се — потвърди съпругът ѝ. — И да е ясно — няма да става дума за никакви разходи. Все пак сме свои хора.
Думата „свои“ отекна в съзнанието на Камелия по-силно от всичко останало. Гърлото ѝ се сви.
— Благодаря ви… наистина — прошепна тя.
На другата сутрин, докато ги изпращаше, Камелия изведнъж осъзна, че през тези две седмици почти не бе мислила за пари. Дори в първия ден, когато Христофор ѝ подаде плика, ѝ беше неловко да го приеме — тя, която винаги броеше всяка стотинка и изчисляваше всичко до последния лев.
Същата вечер, седнала на балкона при Нели Вълкова, тя замислено подхвърли:
— Чудя се… дали пък да не отида наесен до Русенско? До онова езеро, за което ми разказаха.
— Ти? Сред тишина и дървета? — разсмя се Нели. — Та ти си заклет морски човек!
— Може би е време за промяна — сви рамене Камелия. — Казват, че мястото било приказно.
Не сподели най-важното — че за пръв път от години се беше почувствала част от нещо по-голямо от обикновения наемодателски бизнес. Почувства се приета. А това усещане тежеше повече от всички пликове с пари.
Месец по-късно получи писмо от Христофор Кирилов. Вътре имаше официално предложение — компанията му възнамерявала да открие търговски офис в морския град и я канеше да поеме ръководството. Предлаганото възнаграждение надвишаваше годишния ѝ доход от отдаването на апартамента.
Тя дълго разглежда документа, после набра номера на Йоана.
— Йоана, кажи ми честно… баща ти сериозен ли е?
— Мамо, разбира се, че е сериозен — прозвуча уверено отсреща. — Още първия ден каза на Радослав, че ти си точният човек. Своя си, но и практична. Имаш нюх.
— Аз цял живот само апартамент давам под наем…
— Именно — прекъсна я дъщеря ѝ. — Според него човек, който сам управлява такова нещо години наред, без да се оплаква, ще се справи и с продажби.
Камелия замълча, очите ѝ отново обходиха редовете на писмото.
— А жилището? Какво ще правя с него?
— Ще продължиш да го отдаваш, естествено — засмя се Йоана. — Само че вече можеш да си позволиш да наемеш друго за себе си дългосрочно. Представяш ли си?
Не, не можеше. През целия си живот беше разчитала единствено на собствените си сили. А сега пред нея се отваряше напълно различен път.
— Радослав знаеше ли? — попита тя след кратка пауза.
— Не. Това беше идея на татко. Каза, че му напомняш на самия него като млад — упорита и последователна.
Камелия се загледа през прозореца към познатата алея край морето. Хората се движеха под жаркото слънце, бързаха към плажа, животът течеше както винаги. Само нейният поемаше в нова посока — благодарение именно на онези „провинциални роднини“, от които някога се опитваше да се дистанцира.
От вътрешността на апартамента се чу звън на телефон — вероятно поредният желаещ да наеме жилището за късното лято. Камелия не побърза да вдигне. За пръв път от години ѝ се искаше просто да остане неподвижна и да гледа морето, без да пресмята приходи и разходи.
