— Оглуша ли, откакто си в майчинство? На кого говоря — махни това от котлона веднага!
Димитър Асенов раздразнено посочи към малката тенджера, в която къкреха зеленчуци за бебето. Беше застанал насред кухнята, стягаше колана си и гледаше жена си сякаш е досадна пречка по пътя му.
— До шест всичко да свети. И приготви свястна вечеря. Печено месо във фурната, две салати поне. Маргарита Радославова ще дойде — тя твоите диетични тиквички не ги понася.
Теодора Христова застина с кърпата в ръце. Въздухът в помещението беше наситен с тежкия му парфюм. Осеммесечният Веселин Александров, който цяла нощ бе плакал заради никнещите зъбки, сега тихо мърдаше в кошарката, готов всеки миг отново да се разплаче.
— Димитре, детето не е добре — каза тя тихо, опитвайки се да запази самообладание. — От три сутринта съм на крак. Едва издържам. Няма как да направя банкет и да излъскам подовете. Поръчай храна отвън.
Той рязко се приближи. Лицето му пламна от гняв. Изтръгна кърпата от ръцете ѝ, запрати я върху масата и вдигна ръка. Теодора инстинктивно сви рамене и притвори очи. Удар не последва, но той я сграбчи за рамото толкова грубо, че тънката домашна блуза се смачка под пръстите му.
— Не ме интересува какво не успяваш — изсъска той, надвесен над нея. — Аз нося парите в този дом. Аз ви издържам. Значи ще работиш. И без тези физиономии. Тези квадратни метри са мои — правилата също. Не ти харесва? Събирай багажа и при татко си.
Входната врата се тресна оглушително. Ключът щракна в бравата, а Веселин подскочи уплашено.
Теодора бавно се отпусна на стола. Рамото я болеше неприятно. Вътре в нея обаче нямаше нито сълзи, нито треперене — само яснота. Нещо окончателно бе изгоряло.
„Издържал ни бил… Неговите метри…“
Апартаментът беше наследство на Димитър от баба му. Когато се нанесоха след сватбата, жилището изглеждаше потискащо — тавани на петна, изтърбушен паркет и тежка миризма на прах и лекарства. „Моето жилище е — радвай се, че те пускам“, беше ѝ казал още преди да се роди синът им.
Заплатата му стигаше за сметки, гориво и продукти. Но уютът, който сега изпълваше стаите, не беше негова заслуга.
Теодора огледа кухнята — вградени електроуреди, масивни шкафове. В хола — огромен диван. Банята — изцяло обновена. Всичко това беше платено от баща ѝ, Христо Александров. Той просто беше превел средствата, за да живее внукът му в нормални условия.
А Димитър с удоволствие се излягаше на дивана и критикуваше всяка прашинка по телевизора. Искрено вярваше, че комфортът е негова лична заслуга — нали беше „дал покрив“.
Но тази сутрин прекрачи граница, която не биваше да се прекрачва. Теодора разбра: ако сега замълчи, утре ще бъде още по-лошо.
Тя взе телефона си.
— Тате, здравей.
— Здравей, Теди. Как е малкият?
— Заспал е. Тате… трябват ми момчетата ти от строежа. И няколко камиона.
— Нещо към вилата ли ще караме?
— Не. Връщаме жилището на Димитър в първоначалния му вид. Прибирам си всичко, което е мое. И подавам молба за развод.
От другата страна настъпи тишина. Христо Александров замълча за миг, явно осъзнавайки сериозността на думите ѝ.
