Христо Александров не беше от хората, които се месят, когато чуят такава твърдост в гласа на детето си.
— Разбрах. До час сме при теб.
Не закъсняха. Той прекрачи прага, огледа мълчаливо пребледнялата си дъщеря и погледът му се спря върху ръката ѝ, където още личаха зачервени следи. Не зададе въпроси. Само кимна на едрия бригадир с работен гащеризон.
— Започвайте. Всичко, което сме направили тук, се маха. До голия бетон.
Мъжете се заеха без излишен шум — бързо, подредено, сякаш разглобяваха сцена след представление. Това не беше просто ремонт. Беше внимателно, хладнокръвно разграждане на нечия самоувереност.
Най-напред изнесоха личните вещи на Теодора — дрехите, съдовете, играчките на детето. После дойде ред на мебелите.
Когато огромният гардероб в коридора беше изтеглен навън, под него се показаха криви стени с остатъци от старовремски тапет на дребни цветя. Теодора седеше до входната врата, притиснала сина си до гърдите, и наблюдаваше как удобството, което сама бе създала, изчезва парче по парче.
Работниците започнаха да свалят подовата настилка. Дъските се откъртваха със сух пукот, във въздуха се вдигаше прах. Междинните врати бяха демонтирани, оставяйки празни отвори. Тежките пердета изчезнаха, а от стените се посипа ронлива мазилка.
От банята изнесоха пералнята и демонтираха мивката.
— Христо Александров, крановете? — попита един от мъжете.
— Сложете стария смесител, беше в камиона. В кухнята запушете тръбите — мивката си я вземаме.
Кухнята се предаде най-трудно. След като шкафовете бяха свалени, а уредите изнесени, помещението заприлича на куха кутия, в която всяка стъпка отекваше. Теодора лично разви всички крушки от полилеите. Остави само един слаб фасунг в коридора — колкото да не е съвсем тъмно.
Към пет следобед в апартамента се усещаше единствено миризма на прах и влага. Това беше истинското лице на живота на Димитър Асенов — без лъскавата опаковка.
Телефонът ѝ звънна. Той.
— Готова ли е вечерята? — гласът му звучеше самодоволно.
— Да. Подготвила съм изненада.
— Само да не си решила нещо глупаво. След двайсет минути сме там с мама.
Теодора прекъсна разговора без дума. Подаде детето на баща си. Своя комплект ключове остави внимателно върху прашния перваз.
Слязоха на стълбището, но не напуснаха сградата. Качиха се един етаж по-нагоре. Трябваше да видят финала.
Димитър и Маргарита Радославова пристигнаха точно навреме. Той се изкачваше по стълбите, въртейки ключодържателя на пръста си, а зад него майка му дишаше тежко.
— Още е зелена — говореше тя на висок глас. — Трябва да я стегнеш, Дими. По-твърдо с нея.
— Сутринта ѝ казах как стоят нещата. Вече ще е като коприна — подсмихна се той.
Подпря рамо в тежката врата.
— Влизай, мамо. Ще ѝ хвърля едно „извинявай“ за пред хората и тя ще хукне да слага масата — подхвърли самоуверено.
Вратата се отвори широко.
— Теодора, тук сме! Къде е вечерята?! — извика той, пристъпвайки в тъмното, и внезапно се спъна.
Свекървата се блъсна в гърба му.
— Дими, защо е толкова тъмно? Да пусне лампата!
Той раздразнено опипа стената, търсейки ключа. Пръстите му попаднаха на груб бетон и стегнат сноп изолирбанд.
Извади телефона си, включи фенерчето и насочи светлината напред.
Лъчът се плъзна по стените, оголени до тухла, и застина върху зейналата празнота там, където допреди часове се извисяваше огромният шкаф.
