Светлината трепна и се стрелна към хола. Сивият под отрази бледия лъч, а пред очите им се разкри празно пространство – без настилка, без диван, без пердета. Само оголени стени и кухо ехо.
— Какво, по дяволите… — издиша Димитър Асенов и направи крачка напред. Под обувката му изпука парче мазилка.
Двамата се втурнаха първо към всекидневната, после към кухнята. Фенерчето шареше трескаво по ъглите, но осветяваше единствено прах, висящи парчета стари тапети и стърчащи тръби.
— Обрали са ни! Дими, изнесли са всичко до последното! — изпищя Маргарита Радославова. — Обади се в полицията! Дори мивката са развили!
Димитър остана неподвижен в средата на кухнята. Лъчът от телефона му освети перваза. Там лежеше сгънат лист. Той се хвърли към него и го разгъна.
„Взех единствено онова, което е мое. Твоите безценни квадратни метри си остават на мястото – наслаждавай им се. Молбата за развод е внесена. Ключовете са до вратата. Приятна вечер.“
— Неблагодарница… — процеди през зъби той. — Мамо, тя е изнесла всичко. Чуваш ли? Всичко! Мебелите, уредите, дори настилката е махнала!
Маргарита се притисна към касата на вратата, сякаш търсеше опора. През празния апартамент премина леден въздух.
— А ние от какво ще пием чай? — прошепна тя объркано. — Дими, тук духа като в изба… И е студено.
— Нямаше право! — избухна той. — Това е моят дом! Ще я съдя!
— Не ти го препоръчвам. Адвокатите взимат скъпо, а ти до заплата едва ли имаш и за гориво.
Спокойният глас на Христо Александров се чу откъм входа. Димитър подскочи.
Бащата на Теодора Христова пристъпи бавно вътре. Зад него стоеше самата Теодора, притиснала към гърдите си заспалия им син.
— Господин Александров… — Димитър преглътна нервно. Самоувереността му се изпари. — Какъв е този фарс? Върнете нещата. Ние сме семейство, имуществото е общо!
— Общо? — Христо извади дебела папка и я пусна върху прашния под пред краката му. — Вътре са всички фактури. За всяка врата, за всяка кутия боя, за цялото обзавеждане. Платени от моя сметка и на мое име. Дойдох и си прибрах собствеността. Имате ли още въпроси?
Маргарита се опита да възрази:
— Как можете така? Оставихте родния си внук сред този бетон!
Теодора пристъпи напред.
— Синът ми има къде да живее. В нашата къща извън града го чака прекрасна детска стая. А вашият син, Маргарита Радославова, може спокойно да се настани тук. Нали това са неговите квадратни метри? Да им се радва. И между другото, Димитър… смесителя в банята го свалих. Сложих обратно стария, останал от баба ти. Тече сериозно, така че по-добре подложи парцал, ако не искаш да наводниш съседите.
Едва сега до него започна да достига пълният мащаб на катастрофата. Скъпата кола – още на кредит. Празен, съсипан апартамент. И майка му, стояща насред праха.
Той се насили да се усмихне.
— Тео… защо така реагираш? Просто се изнервих сутринта. Имам проблеми в работата. Знаеш, че ви обичам. Върнете се. Ще внесем всичко обратно, ще забравим…
Теодора го изгледа така, сякаш пред нея нямаше човек, а празно място.
