— Забравих всичко в секундата, в която посегна да ме удариш. Остани си със здраве… господарю. Хайде, тате.
Без повече обяснения тя се обърна и тръгна към вратата. Христо Александров я последва мълчаливо. Стъпките им отекнаха по голия под и след миг входната врата хлопна тежко.
Димитър Асенов и Маргарита Радославова останаха сами сред студения бетон, оголените стени и миризмата на прах. Апартаментът, който до вчера наричаха дом, сега приличаше на изоставена строителна площадка.
— Митко… — прошепна майката, а гласът ѝ трепереше. — Ела да отидем у нас. Поне има къде да седнем. Тук духа отвсякъде, ще настина.
Той се свлече на клек, сякаш коленете му внезапно отказаха да го държат.
— С какво да отидем, мамо? — отвърна глухо. — Банковата ми карта е блокирана.
Тишината се сгъсти. За пръв път той осъзна, че не е останало нищо, на което да се опре.
Шест месеца по-късно.
Теодора Христова седеше в малко, приветливо кафене и разсеяно разбъркваше капучиното си. До нея, на детско столче, Веселин Александров вече не беше бебето, което изнасяше от онзи апартамент — беше пораснал, любопитен и спокоен.
Телефонът ѝ иззвъня с известие. Постъпили издръжки. Тя погледна сумата — символична, почти обидно малка. Не се изненада.
Малко след това получи съобщение от бивша съседка:
„Тео, здравей. Знаеш ли, че Димитър е дал жилището под наем на строителна бригада? Петнайсетина души спят там върху дюшеци. Взима от тях стотинки, само и само да покрива заемите. Самият той се е нанесъл при майка си. Непрекъснато се карат за пари.“
Теодора остави телефона на масата и се усмихна едва забележимо. Не от злорадство, а от облекчение. Беше затворила навреме една болезнена страница от живота си и беше запазила най-ценното — достойнството си и детето си.
Онзи, който се мислеше за повелител на всички около себе си, бе останал насаме със собствената си празнота — в апартамент, превърнат в бетонна черупка без топлина.
Тя оправи якето на Веселин и погледна през прозореца. В чантата ѝ лежаха ключовете за новия им дом — малък, светъл и истински техен. Там нямаше място за страх, нито за чужди правила, налагани със сила.
И в този дом тя никога повече нямаше да допусне човек, който смята, че любовта се доказва с власт, а уважението — със заплахи.
