– Деси, преведи ми тридесет и пет хиляди лева по картата, утре е падежът по кредита – подхвърли Драгомир Мартинов, без дори да откъсне поглед от лаптопа си, където ожесточено водеше поредната виртуална танкова битка.
Десислава Валентинова застина с ютия в ръка. Парата изсъска и се разля като млечнобял облак над дъската за гладене. Тя внимателно постави уреда в стойката и се загледа в широкия гръб на съпруга си, опънал домашната тениска. Месечният ритуал „преведи парите“ се повтаряше вече четири години, но точно в този мрачен ноемврийски вторник нещо вътре в нея се пропука окончателно.
– Драго – започна тихо тя, стараейки се гласът ѝ да не трепери. – Наистина ли не ти остана нито лев? Миналата седмица дадох десет хиляди за покупки, платих и сметките. От аванса ми почти нищо не остана, а трябва да издържа до заплата.
Той цъкна раздразнено, свали слушалките и се завъртя с креслото към нея. По лицето му се четеше обида – почти детинска.
– Деси, нали говорихме. Сега е мъртъв сезон, няма поръчки. Аз съм на процент, знаеш го. Банката обаче няма да чака. На мама вече ѝ пратиха напомнящо съобщение. Не искаш колектори да ѝ звънят, нали? Кръвното ѝ пак се вдигна.
– Значи майка ти има високо кръвно, а аз съм печатница за пари? – тя рязко изключи ютията от контакта. – Четири години плащам този заем. Седемдесет процента от дохода ми отиват за апартамент, в който по документи съм никоя.
– Пак ли започваш? – очите му се завъртяха демонстративно. – Колко пъти да го обсъждаме? Записахме жилището на мама, защото като пенсионер и ветеран получава по-ниска лихва. Спестихме куп пари! Това е за семейството ни.
– За кое семейство, Драго? – тя се приближи до прозореца, по който дъждът се стичаше на тънки струи. – По закон тук съществува само един собственик – Радка Данаилова. А ние сме просто хората, които изплащат имота ѝ. По-точно аз. Твоят „мъртъв сезон“ продължава през всички сезони.
– Удряш ме под кръста с пари, така ли? – гласът му изтъня. – Станала си страшно материална. Аз също допринесох! Аз направих ремонта! Лепих тапети!
– Тапетите, купени с моя бонус. Драго, изтощена съм. Днес бях на зъболекар – трябва ми корона, струва скъпо. Пари нямам, защото утре е вноската. Пета зима нося едно и също палто. А майка ти миналата седмица се хвалеше с новата си кожена шуба – защото успява да спестява пенсията си. Нали децата ѝ поемат разходите за жилището.
– Недей да броиш парите на майка ми! – скочи той. – Това е долно! Тя ни пусна в дома си, а ти…
– В дома, който аз изплащам? Великодушие, няма що!
– Стига драми. Преведи сумата. Не искам утре да се излагам пред мама, ако банката ѝ звънне. И стопли вечерята, гладен съм.
Сложи слушалките обратно, ясно показвайки, че разговорът е приключил. Десислава остана за миг неподвижна, втренчена в тила му. В гърдите ѝ се разля ледена празнота. Любовта, търпението, надеждата – всичко се изпари за секунди и на тяхно място се настани хладна, пресметлива яснота.
Без дума тя излезе от стаята, взе телефона си и отвори банковото приложение. По сметката имаше четиридесет хиляди лева – точно колкото за вноската и малко за храна. Пръстът ѝ застина над бутона за превод.
Тогава си спомни разговора от предишния ден, който бе чула съвсем случайно. Радка Данаилова беше дошла на гости и пиеше чай в кухнята, докато Десислава слизаше до магазина. Тя се върна по-рано от очакваното и тихо отключи вратата. От кухнята се носеше гласът на свекърва ѝ – говореше по телефона с по-голямата си дъщеря, Мила Ангелова.
– Да, Миленце, всичко върви по план. Вноските по апартамента се плащат редовно. Прави се хубав ремонт… – продължаваше тя, а Десислава остана неподвижна в коридора, заслушана в всяка следваща дума.
