– …а Десислава работи като вол – чисти, лъска, подрежда всичко до блясък. Когато заемът бъде изплатен, тогава ще решим окончателно. За какво му е на Драгомир? Непостоянен човек е, а и жена му… днес е една, утре друга. Ти с децата имаш по-голяма нужда. Самотна майка си. Ще ти го прехвърля като дарение, не се тревожи. Важното е дотогава те да плащат.
Десислава стоеше в коридора като вкаменена. До вчера се убеждаваше, че може да е разбрала погрешно. Че майка не би постъпила така със собствения си син, нито свекърва с жена, която я е приемала с искрено уважение. Но сега, докато гледаше безразличния гръб на Драгомир, всичко си дойде на мястото.
Тя затвори банковото приложение. После отвори друго – сайт за резервации.
След десетина минути влезе в хола.
– Драгомир.
– Какво пак? Преведе ли сумата? – измърмори той, без да се обръща от компютъра.
– Не.
На екрана танкът му се блъсна в стена – явно беше спрял рязко в играта.
– Как така „не“? Да не е станала грешка?
– Няма никаква грешка. Просто няма да платя.
Той се извърна към нея. По лицето му се изписаха недоумение и страх.
– Шегуваш ли се? Утре е двадесет и пети!
– Знам. Нека Радка Данаилова да внесе парите. Апартаментът е неин. Или ти. Или пък Мила Ангелова – нали в крайна сметка тя ще живее там.
– Каква Мила? Добре ли си? Какво общо има сестра ми?
– Има пряко. Чух разговора на майка ти. Планът ѝ е, след като заемът бъде изплатен, жилището да се прехвърли на Мила. Защото тя имала деца, а ти, цитирам, си „несериозен мъж“.
Лицето на Драгомир пребледня, после се покри с червени петна.
– Ти си подслушвала?!
– Прибрах се в собствения си дом и чух случайно. Но това няма значение. От днес нататък няма да финансирам семейните ви комбинации. Измивам си ръцете.
– Майка ми никога не би казала подобно нещо! Измисляш, за да оправдаеш алчността си! Преведи парите веднага!
– Няма. Утре имам час при зъболекар. А за уикенда си резервирах санаториум. Нервите ми имат нужда от почивка.
– Ти луда ли си? Какъв санаториум? А кредитът?!
– Това вече не е мой проблем.
Вечерта домът им се превърна в бойно поле – нещо, което не се бе случвало през годините им брак. Драгомир крещеше, обвиняваше я в предателство, твърдеше, че иска да изгони майка му на улицата – при положение че Радка имаше собствен просторен двустаен апартамент. Десислава не отвръщаше на виковете. Спокойно събра най-необходимото в една чанта.
– Ако излезеш сега, повече няма да прекрачиш прага! – ревеше той след нея по коридора.
– Не ти решаваш това – отвърна тя тихо, закопчавайки ципа. – Жилището е на майка ти. Уреждай въпросите с нея.
Пренощува при приятелка. В душата ѝ имаше горчивина, но усещането беше странно леко – сякаш бе свалила от плещите си товар, който дълго е влачила нагоре по стръмен склон.
На сутринта не я събуди аромат на кафе, а настойчивото звънене на телефона.
– Десислава! – гласът на Радка Данаилова проряза слушалката като счупено стъкло. – Какво си въобразяваш? Драгомир ми каза, че не си внесла парите! От банката са изпратили съобщение, че няма наличност! Искаш ли да ми съсипеш кредитната история?
– Добро утро, госпожо Данаилова – тя леко отдалечи телефона от ухото си. – Защо аз? Апартаментът е ваш. И заемът е ваш. Платете си го.
– Как смееш да ми говориш така? Нали се разбрахме – живеете там, вие плащате!
– Разбрахме се да създаваме семеен дом. Не да издържам имот, който ще бъде подарен на дъщеря ви Мила.
От другата страна настъпи плътна, тежка тишина.
– Откъде… откъде знаеш това? – гласът ѝ омекна, но под мекотата прозираше заплаха.
– Светът е малък, а стените имат уши. Четири години бях наивна. Но дори най-голямата заблуда някога се пропуква. Ще подам молба за развод. А що се отнася до вашия имот – разполагате с пенсия и с новата си кожена палто. Продайте го. Ще ви стигне за няколко вноски.
– Безсрамница! – изкрещя Радка. – Неблагодарна, аз ще те…
Десислава прекъсна разговора, преди да чуе довършека на заплахата, и за първи път от дълго време усети, че контролът над живота ѝ отново е в собствените ѝ ръце.
