Блокираният номер не ѝ донесе очакваното спокойствие. Още на следващия ден започнаха обаждания от непознати телефони. Драгомир ту я причакваше пред офиса, ту я засипваше със съобщения. Двете седмици след раздялата ѝ се сториха като абсурден спектакъл – ту заплахи със съд (макар че така и не стана ясно на какво основание), ту отчаяни молби, придружени с букети и коленичене насред улицата.
– Деси, прости ми! Майка ми просто се изнерви! Ще говоря с нея, ще прехвърли дела на мое име! – хленчеше той, стискайки ръкава на палтото ѝ пред входа на сградата.
– На твое име? – погледът ѝ беше изпълнен с тиха ирония. – И какво ще се промени? Днес ще е на теб, утре ще го подариш на Мила. Или пак ще го върнеш на майка си. Ти винаги ще си маминото момче, Драгомире. Без нейното одобрение дори въздух не поемаш спокойно. Знаеше ли за плана на сестра си?
Той извърна глава. Мълчанието му беше достатъчно красноречиво.
– Значи си знаел – кимна тя. – Докато аз работех на две места, поемах допълнителни ангажименти и си отказвах всичко, ти си бил наясно, че ме използвате.
– Но Мила е сама… трудно ѝ е… А ние сме млади, ще си купим нещо по-късно…
– Купувайте си. Нали сте силни.
Десислава нае малко студио. Оказа се, че средствата ѝ са напълно достатъчни – животът без „безработен“ съпруг и без ипотека излизаше почти три пъти по-евтино. Най-сетне си позволи неща, които отлагаше с години: постави си скъпата металокерамична корона, смени старото палто с ново и се записа на курс по английски. За пръв път отдавна харчеше пари за себе си, без да изпитва вина.
Историята с апартамента обаче не приключи дотук.
Месец по-късно тя получи призовка. Радка Данаилова бе решила да рискува всичко и я съди за „неоснователно обогатяване“, настоявайки да ѝ бъдат възстановени разходите за четиригодишното ѝ пребиваване в жилището. Според нея не съществувал договор за наем, а снаха ѝ просто живеела там и се възползвала от удобствата.
Десислава потърси адвокат – възрастен мъж с присвити хитровати очи. Той се разсмя продължително, докато четеше исковата молба.
– Добре – каза накрая, сваляйки очилата си. – Нека смятаме. Пазите ли преводите?
– До последната разписка. Счетоводител съм – архивирам всичко. Банкови преводи към Драгомир с основание „ипотека“, директни плащания към Радка Данаилова, когато той твърдеше, че няма средства. Фактури за строителни материали, договор с бригадата за ремонта – на мое име.
– Прекрасно. Ще подадем насрещен иск. Ще поискаме да се признае, че именно вие сте обслужвали ипотеката, и ще претендираме за дял от собствеността. Вероятността не е голяма – формалният собственик е тя, а законът гледа документите – но ще им създадем сериозни главоболия. Освен това ще докажем, че сте били в семейни отношения и че ползването на жилището е било на база устна уговорка. А вложените от вас средства за ремонт и вноски надвишават многократно пазарния наем.
Делото продължи шест месеца – тежки, напрегнати и унизителни. В съдебната зала Радка демонстративно получи „пристъп“, който наложи повикване на линейка. Драгомир стоеше с наведена глава и мънкаше неясно, когато съдията му задаваше въпроси.
По време на процеса излязоха наяве и други подробности. Оказа се, че освен че не е работил, Драгомир е теглил тайно бързи кредити за лични прищевки. Сега колекторски фирми звъняха не само на майка му, но и на Десислава, макар че вече бяха в процедура по развод.
Накрая съдът отхвърли иска на свекървата. Насрещната претенция за признаване на дял също бе отхвърлена – както адвокатът беше предвидил, собствеността по документи тежеше повече от моралните аргументи. Но съдията задължи Радка Данаилова да възстанови на Десислава сумата за направения ремонт като „неоснователно обогатяване“. Ставаше дума за сериозна сума – близо милион и половина лева, тъй като бяха представени всички фактури за скъпата кухня, санитарията и мебелите, които семейството отказваше да ѝ върне.
– Откъде да ги взема тези пари? – изкрещя Радка след обявяване на решението. – Аз съм пенсионерка!
Десислава я погледна спокойно и попита тихо:
– А палтото?
