– И апартамент имате. С ипотека, доколкото знам. Между другото, как вървят вноските? – добави тя спокойно, докато подминаваше Радка Данаилова.
С вноските положението изобщо не беше розово. Драгомир Мартинов така и не успя да си намери постоянна работа. Сестра му Мила Ангелова категорично отказа финансова помощ с оправданието: „Имам две деца и това си е ваш проблем“. Банката вече трети месец начисляваше наказателни лихви и изпращаше писма със заплахи за предсрочно изискуем кредит и публична продан на жилището.
Разводът между Десислава Валентинова и Драгомир беше уреден светкавично. Нямаха деца, а за делба почти нищо не остана – освен задълженията на Драгомир, които той пое сам.
Година по-късно Десислава се разхождаше из голям търговски център, избирайки подаръци за Нова година. Изглеждаше различно – нова прическа, изправена стойка, уверен поглед и онази спокойна усмивка на човек, който е минал през буря и е оцелял. Спря се пред витрина с кафе машини и за миг се замисли дали да не си направи подарък.
– Деси?
Тя се обърна. Срещу нея стоеше Драгомир. Лицето му беше посивяло, сякаш бе остарял с десет години. Носеше същото палто като преди година, но вече изтъркано и безформено.
– Здравей, Драгомире.
– Здравей… Страхотно изглеждаш.
– Благодаря. И се чувствам така. Как си? А майка ти?
Той изкриви уста, сякаш преглъщаше горчива таблетка.
– Банката ни взе апартамента. Пуснаха го на търг и го продадоха за жълти стотинки. Парите стигнаха едва да покрият главницата. Лихвите и неустойките още тежат на майка ми. От пенсията ѝ удържат половината. А онези пари, които съдът присъди на теб… и тях тя изплаща – по хиляда лева на месец.
– Съжалявам – отвърна Десислава учтиво, но гласът ѝ остана хладен.
– Сега живеем натъпкани в двустайния на мама. Аз, тя и Мила с децата – тя се разведе и се нанесе при нас. Непрекъснати скандали, няма въздух. Майка ми мърмори от сутрин до вечер. Често те споменава. Казва: „Колко добра беше Десислава, какъв спокоен живот имахме с нея.“
Десислава се засмя тихо.
– Наистина ли? А какво стана с „алчна“ и „ще те прокълна“?
– Е, бързо го забрави… Деси… – той пристъпи по-близо и се опита да срещне погледа ѝ. – Хайде да изпием по кафе? Промених се. Работя като шофьор на такси. Колата е под наем, но се старая. Липсваш ми. Разбрах колко глупав съм бил. Да започнем отначало? Ще наемем квартира, само двамата, без майки и роднини…
Тя го погледна внимателно и осъзна, че в нея няма нищо – нито болка, нито гняв, нито съжаление. Срещу нея стоеше чужд човек, от когото се носеше мирис на евтин тютюн и неизброими проблеми.
– Не, Драгомире. Отначало не се започва, когато вече си стигнал до края. А аз съм точно там – в края на тази история.
– Но между нас имаше любов!
– В мен – да. В теб имаше удобство. Жена, която оправя сметки и ремонтира чужди мечти. Наскоро и аз изтеглих ипотека. За мое жилище. На мое име. И сама правя ремонта. И никой няма да ми каже, че това не е моят дом. И никой няма да настанява вътре сестра си с децата. Да зависиш само от себе си – това е свобода. Огромна.
– Станала си коравосърдечна – измърмори той.
– Пораснах. Това е разликата. Сбогом, Драгомире. И поздрави майка си. Кажи ѝ, че ѝ благодаря. Ако не беше нейната алчност, вероятно още щях да изплащам нейните амбиции, докато съсипвам собствения си живот. Тя ме освободи.
Десислава се обърна и тръгна, токовете ѝ отекваха по лъскавия под. Не купи кафе машината. Реши да спести сумата за пътуване. Тази година щеше да лети до морето – за първи път от пет години. Сама. Свободна. Щастлива.
Драгомир остана неподвижен, смачкал в джоба си кутия евтини цигари. В ума му се въртеше една и съща мисъл – как заедно с майка си бяха заклали кокошката, която снася златни яйца, само за да сварят супа. У дома го чакаха мръсни чинии, плачещи племенници и вечно недоволната Радка Данаилова, която вечер въздишаше над стара снимка на бившата си снаха, намерена случайно в албум.
Но назад път нямаше. Животът беше издал своята присъда. И сметката трябваше да бъде платена – до последната стотинка.
