Диана Радославова бършеше праха от рамките на снимките, когато вратата на кухнята се отвори без почукване.
— Скъпа, обади се на майка си. Чистачката напусна, а нали счупването ѝ вече е зараснало?
Ръката ѝ застина във въздуха.
На прага стоеше Галина Борисова, облегната небрежно на касата, с онази усмивка, появила се след сватбата — тънка и режеща като стомана.
— Галина Борисова, говорите ли сериозно?
— А защо не? Работата е почтена, заплащането е добро. За жена от село това си е направо късмет.
Диана остави кърпата внимателно върху масата. Пръстите ѝ леко потрепваха, но гласът ѝ остана спокоен.
— Добре. Ще ѝ се обадя. Тъкмо е в отпуск. Може да отседне при нас за седмица. Нямате нищо против, нали?
Свекървата се вцепени. В очите ѝ проблесна нещо остро — раздразнение или страх — ала бързо си върна самообладанието.
— Разбира се, мила. Ще се радвам.
Само преди година всичко изглеждаше различно. Когато Васил Валентинов доведе Диана в семейната къща, Галина Борисова я посрещна с хладен поглед. Бъдещата снаха беше безупречна — образована, привлекателна, арт директор в рекламна агенция. За произхода ѝ никой не попита, а тя и не бързаше да разказва. Защо да разкрива селото, майка си, наклонената ограда и кравата Машка?
В навечерието на сватбата обаче истината излезе наяве.
— Мама няма да дойде. Падна и счупи крака си.
— Паднала? Къде?
— В… в обора.
Настъпи тежка пауза. Свекървата бавно се изправи.
— В обора?
— Да. Тя живее на село. Учителка е.
Галина Борисова се обърна рязко и напусна стаята. Вратата се тръшна така, че стъклата издрънчаха.
След сватбата започнаха забележките — уж дребни, но постоянни. „Това не е ферма“, „В нашето семейство не се прави така“, „Васил е свикнал на друго“. Васил се опитваше да я защити, дори предложи да се изнесат, но Диана отказа. Нямаше да позволи да я прогонят.
И ето че дойде разговорът за чистачката.
В събота сутринта майка ѝ пристигна. Елица Огнянова слезе от таксито — стройна, със светъл шлифер и късо подстригана коса. Петдесетгодишна, а изглеждаше поне с десет години по-млада.
Когато прекрачиха прага, Галина Борисова ги чакаше във фоайето със скръстени ръце. Погледът ѝ се спря върху Елица Огнянова — и тя пребледня. Устните ѝ се разтвориха.
— Елица?
Куфарът се изплъзна от ръцете на майката.
— Галина?
От кабинета излезе Симеон Данаилов. Вдигна очи — и замръзна на място.
— Господи… Елица.
Васил изскочи от кухнята, объркан.
— Какво става? Познавате ли се?
Симеон Данаилов се отпусна тежко на дивана.
— Преди двадесет и шест години живеехме в едно и също село. Имахме връзка.
Елица Огнянова кимна бавно.
— След университета започнах работа там като учителка. Със Симеон… планирахме да се оженим.
— Връзка? — Васил впери поглед в баща си. — Никога не си казвал, че си живял на село.
Галина Борисова трепна.
— Достатъчно. Това е минало.
— Не, мамо. Искам да чуя всичко.
Симеон Данаилов прокара длан по лицето си, пое дълбоко въздух и се приготви да разкаже какво всъщност се беше случило тогава.
