Симеон Данаилов притисна пръсти към челото си, сякаш опитваше да изтрие спомените.
— Обичах Елица — изрече глухо. — Но Галина… тя беше най-близката ѝ приятелка. Дойде при мен с някаква снимка и ми каза, че Елица има връзка с учителя по физическо. Убеди ме, че съм ѝ омръзнал и че ме лъже.
Елица Огнянова залитна, сякаш думите го удариха физически.
— Това беше братовчед ми! Дойде за два дни на гости! — гласът ѝ потрепери.
— Галина твърдеше, че си измисляш.
Елица се обърна бавно към Галина Борисова.
— А на мен ти каза, че Симеон заминава за града. Че ще се жени за дъщерята на директор на завод. Че аз съм била просто увлечение.
— Аз не съм…
— Каза ми още, че се е смял, когато разбрал, че съм бременна!
Думите отекнаха като експлозия. Диана Радославова се хвана за стената, за да не падне.
Елица избърса сълзите си.
— Два месеца по-късно загубих детето. Пометнах. Плаках всеки ден… докато тялото ми не издържа.
Симеон се изправи рязко. Лицето му пребледня.
— Била си бременна? От мен?
— Да.
— А Галина знаеше?
— Казах ѝ. Тя беше най-добрата ми приятелка.
Симеон се обърна към съпругата си. В погледа му проблесна нещо тъмно и страшно.
— Знаела си… и въпреки това си излъгала?
Галина изопна рамене.
— Обичах те! А ти дори не ме забелязваше!
— Разруши три съдби.
— Дадох ти дом! Семейство! Син!
— Даде ми двайсет и шест години мъчение. Ожених се за теб от отчаяние. Мислех, че Елица ме е предала.
Васил Валентинов се отпусна тежко на стола.
— Мамо… вярно ли е?
Мълчание.
— Отговори!
— Да! — избухна тя. — Вярно е! Взех това, което исках! Аз създадох това семейство! А тя? Тя избяга в Плевен!
Елица се усмихна тъжно.
— Омъжих се. Родих Диана. Съпругът ми почина преди пет години, но живяхме двайсет и една щастливи години. Той ме обичаше истински. А ти, Галина… ти щастлива ли си?
Галина пристъпи напред, но Симеон ѝ препречи пътя.
— Напусни дома ми.
— Какво?
— Подавам молба за развод. Събери си багажа.
— Нямаш право!
— Имам. И ще го направя.
Разведоха се след два месеца. Галина настояваше за половината имущество, но къщата беше записана на Симеон още преди брака. Получи само минималното, което ѝ се полагаше. Парите се стопиха бързо, а на петдесет и пет без опит трудно се намира работа.
Симеон ѝ предложи да се премести в старата къща на родителите му. В Плевен.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Това е единственото, което мога да направя. Васил ще ти носи продукти.
— Няма да живея на село! Аз не съм селянка!
Симеон извади пожълтяло удостоверение.
— Родена си в Плевен. Преместила си се в града на шестнайсет. Така че да, Галина… оттам си.
Лицето ѝ се изкриви.
— Мразя те.
— Знам.
През април замина. Васил я закара мълчаливо. Когато се върна вечерта, седна в кухнята и дълго гледа през прозореца.
— Плака ли? — попита Диана тихо.
— Не. Стоеше до портата и просто ме гледаше.
Диана го прегърна.
— Не си виновен.
— Знам. Но пак ми е тежко.
Месец след развода Симеон и Елица започнаха да се виждат отново — внимателно, плахо, сякаш времето се беше върнало назад и им даваше втори шанс.
