Отначало Симеон и Елица Огнянова се държаха почти свенливо – като младежи, които тепърва откриват чувствата си. Той идваше при нея с букет, тя го изпращаше до портата. Разхождаха се из квартала, говореха с часове, понякога просто мълчаха, преплели пръсти, сякаш се страхуваха да не изгубят и този втори шанс.
Една вечер Диана Радославова ги зърна през леко открехнатата врата към терасата. Елица беше облегнала глава на рамото на Симеон.
— Двайсет и шест години… — прошепна тя. — Загубихме цели двайсет и шест години.
— Не всичко е изгубено — отвърна той спокойно. — Остава ни време.
— Наистина ли вярваш в това?
— Повече от всичко друго.
Диана тихо се отдръпна. Гърлото ѝ се сви. Въпреки болката, грешките и годините раздяла, те отново се бяха намерили.
Галина Борисова се обади на Васил Валентинов два пъти. Първия път поиска пари — той ѝ преведе малка сума без излишни думи. Втория път попита дали може да се върне.
— Не, мамо.
— Сама съм.
— Това беше твоят избор. Избра лъжата.
След този разговор телефонът замлъкна.
Васил започна да ѝ носи храна веднъж месечно. Връщаше се мълчалив, с потъмнял поглед. Един път, докато събуваше обувките си, каза:
— Сякаш е остаряла с десет години. Седи до прозореца и гледа двора. Не говори.
— Съжаляваш ли я? — попита Диана.
— Не. Но ми тежи да я виждам така.
Тя стисна дланта му.
— Има неща, които не бива да се прощават. Ако ги простиш, позволявяш да се повторят.
Изминаха шест месеца. В една събота Диана режеше ябълки за сладкиш, когато Симеон и Елица влязоха в кухнята, хванати за ръце.
— Диана, трябва да ти кажем нещо — започна Елица. — Решихме да се оженим.
Ножът застина във въздуха.
— Наистина ли?
— Знам, че звучи странно…
Но тя вече ги беше прегърнала и двамата.
— Това е чудесно! Мамо, толкова се радвам!
Симеон я обви несигурно, ала силно.
— Благодаря ти, дъще.
Думата остана да звучи в тишината. Той я изрече просто, без патос. И в този миг Диана осъзна, че вече има баща.
Сватбата беше скромна — бели рози, чаша шампанско, най-близките приятели. През цялата вечер Симеон не пусна ръката на Елица. Когато засвири старата им песен, те се залюляха бавно, а тя скри лице в рамото му и заплака.
Наесен Васил отиде при майка си за последно. Върна се след три часа. Седна на дивана и закри лицето си с длани.
— Какво стана? — прошепна Диана.
— Поиска прошка.
— А ти?
— Казах ѝ, че не аз съм този, който трябва да прощава. Не аз изгубих двайсет и шест години. Не аз разбих три живота.
— Така е.
— Попита дали Симеон ще я посети поне веднъж.
— И?
— Отговорих, че няма. Никога.
Той вдигна глава — очите му бяха зачервени.
— Седеше на леглото със стар халат. Ръцете ѝ трепереха. Косата — побеляла. В къщата студено, мирише на влага. И аз си мислех: това ли е жената, която съсипа всичко? Сега е сама в дом, който ненавижда, в Плевен, който винаги презираше. Знаеш ли кое е най-страшното?
— Какво?
— Че не изпитвам никаква жал. Нито капка.
Диана го прегърна.
— Не си длъжен да съжаляваш човек, който съзнателно е наранявал другите. Това е просто последица.
— Но тя е майка ми.
— Беше. После избра измамата.
Той опря чело в рамото ѝ.
— Повече няма да ходя там.
— Добре.
— Ще ѝ превеждам пари по банка. Нека наеме помощ. Но аз не…
