…не мога повече да я виждам.
— Тогава просто не ходи — отвърна тихо Диана.
Зимата донесе нещо неочаквано. В една снежна вечер четиримата — Диана, Васил Валентинов, Симеон Данаилов и Елица Огнянова — седяха около масата с чай в ръце. Навън валеше гъсто, а стаята беше топла и светла.
— Знаете ли… ще имаме бебе — каза Диана и се усмихна несигурно.
Настъпи тишина, която мигом се превърна в радостен шум.
— Момче или момиче? — попита Елица, притискайки длан до устните си.
— Още е рано да се знае. Аз си мечтая за дъщеря.
— А пък аз — за син. Да носи името на дядо си — засмя се Васил.
Симеон се задави с глътка чай.
— Наистина ли?
— Симеон е име със сила — добави Васил спокойно.
Елица стисна ръката на съпруга си.
— Ще ставаме баба и дядо.
— Или баба и дядо на внучка — уточни Диана с намигване.
Симеон стана и се приближи до прозореца. Дълго гледа падащия сняг, без да продума. Когато се обърна, очите му блестяха.
— Благодаря ви… че ви има — прошепна той.
Лятото се роди момиченце. Нарекоха я Елена. Щом Елица я пое в ръце, сълзите ѝ потекоха.
— Дианче…
— Заслужаваш това, мамо. Ти винаги си била почтена и силна. Искам и тя да израсне такава.
Симеон седеше до тях и внимателно докосваше мъничката ѝ ръчичка, усмихнат като дете.
— Прилича на теб, Елица.
— А аз виждам Симеон в очите ѝ — отвърна тя.
Диана наблюдаваше всички — съпруга си, майка си, бащата, когото бе открила по волята на съдбата, и новородената си дъщеря, сгушена спокойно. Колко странно се подрежда животът, мислеше си тя. Една измама, изречена преди двайсет и шест години, беше разбила толкова съдби. А една истина ги събра отново.
Галина Борисова остана в Плевен. Васил ѝ превеждаше пари редовно, но не звънеше и не се връщаше. Понякога съседка пращаше кратко съобщение: „Всичко е наред.“ И толкова.
Една вечер Диана попита тихо:
— Случва ли ти се да мислиш за нея?
— Понякога.
— Изпитваш ли съжаление?
— Не. Съжалявам единствено, че не избра да бъде човекът, който можеше да стане. Но това беше нейно решение, не мое.
— А ако поиска да се върне?
Васил погледна към креватчето, където малката Елена спеше спокойно, после към жена си.
— Ще откажа. В този дом живеят хора, които не лъжат и не рушат чуждия живот за собствена изгода.
Детето растеше сред обич. Симеон я носеше на ръце, показваше ѝ звездите и ѝ четеше приказки преди сън. Елица печеше сладкиши и припяваше стари мелодии. Дните минаваха тихо и подредено — без сътресения, без сенки.
Един следобед Диана преглеждаше стари кутии и попадна на пожълтяла снимка. На нея млада Галина Борисова стоеше до Симеон Данаилов. Ръката му беше около раменете ѝ, но погледът му бе отнесен някъде встрани. В нейните очи имаше алчност, която караше човек да настръхне.
Диана задържа снимката дълго. После бавно я разкъса на дребни парчета и ги пусна в коша.
Някои страници трябва да останат затворени. Завинаги.
