— Сватба нямаше, а да обикалям специално страната, за да се запознаваме — извинявай много, но това вече ми идва в повече.
Покрай витрината на кафенето профуча момче с нелепа панама на палми — досущ като онази, която навремето Людмил Каменар ѝ беше донесъл от Варна. Камелия се сепна. Дори не можеше да си спомни къде изчезна шапката след раздялата им. Вероятно я беше метнала в контейнера заедно с още куп ненужни спомени.
Нели Вълкова се приведе напред и сниши глас, сякаш ѝ доверяваше държавна тайна:
— Каме, помисли си… хората могат да се засегнат. Родата е чувствителна порода.
— И какво от това? — Камелия извъртя очи. — Да си прекроявам годишния бюджет заради нечия лятна ваканция?
— Ами ако възнамеряват да си платят?
— Йоана спомена нещо подобно накрая — измънка тя. — Но бях толкова възмутена от самата идея, че изобщо не влязох в подробности.
Нели я изгледа изпитателно.
— Знаеш ли поне с какво се занимава бащата на Радослав?
— Нещо в завод… — Камелия махна неопределено с ръка. — Обикновени хора, предполагам.
Нели се разсмя звънко, като проблеснаха новите ѝ фасети, за които бе спестявала почти година.
— Ти си непоправима. Виждаш само онова, което ти е удобно.
— Моля? — сви вежди Камелия.
— Спомни си началото с Людмил. Наричаше го „някакъв нервак-счетоводител“. А после се оказа финансов директор. И колата му не била трошка, а класика.
— Накъде биеш? — гласът ѝ стана по-остър.
— Че правиш присъди по първо впечатление. Преди да решиш, че хората са „от провинцията“, може да провериш.
Същата вечер Камелия набра дъщеря си. Отговори ѝ Радослав Асенов.
— Добър вечер, госпожо Странджанска — прозвуча делово, почти церемониално.
— Здравей, Радо. Йоана вкъщи ли е?
— В банята е. Да ѝ предам ли нещо?
Тя замълча за миг, събирайки кураж. После реши да действа директно.
— Искам да уточним нещо за вашите родители. Най-добре е от самото начало да изясним финансовата страна, за да няма после недоразумения.
От другата страна настъпи кратка тишина. Камелия се подготви за неудобство, но думите на зет ѝ я изненадаха.
— Разбира се. Татко вече попита каква ще е сумата. Ясно му е, че юли е силен сезон.
— Така ли? — тя примигна объркано. — Аз останах с друго впечатление… но явно съм сгрешила. Запознат ли си с тарифите ми?
— В общи линии да. С Йоана ги обсъдихме. Две седмици през юли. Баща ми настоява да плати пълната цена.
Камелия усети как веждите ѝ се изстрелват нагоре.
— Пълната? Като за всеки друг гост?
— Естествено — отвърна спокойно Радослав. — Да не би да сте очаквали друго?
— Не, просто… — заплете се тя. — Йоана го поднесе така, сякаш става дума за безплатен престой.
Радослав се засмя тихо.
— Тя е малко идеалист. Надяваше се да предложите роднинска отстъпка. Но татко беше категоричен — всичко да е почтено.
Напрежението в гърдите ѝ започна да се разтваря.
— Е, това ми харесва. Между другото, с какво точно се занимава баща ти? Нещо свързано със завод, нали?
— Да, управлява дървообработващ завод край Русе. Не е огромен, но работят около двеста души.
Камелия едва не се задави.
— Управлява? Тоест… директор?
— Точно така. А майка ми преподава в русенския филиал на варненски университет. Доктор по икономика е. Обикновени работливи хора.
„Обикновени“, повтори си тя наум, спомняйки си как вече ги бе нарекла „селски роднини“. Срамът ѝ парна бузите.
— И защо досега не са ходили на море? — изтърси тя.
— Нямаха време. Татко двайсет години не е спирал — изграждаше предприятието от нулата. Сега реши, че е време да си позволи почивка. Възрастта си казва думата.
Два дни по-късно Камелия и Йоана седяха отново в същото крайбрежно кафене.
— Защо не ми каза направо, че свекър ти ръководи завод? — започна Камелия уж спокойно, но в гласа ѝ се прокрадна укор. — Остави ме да си мисля какво ли не…
