Елена не отговори повече. Просто изчака двете жени да излязат, задържа вратата отворена и остана неподвижна, докато стъпките им не заглъхнаха по стълбите.
На прага Надежда Живкова се извърна за последно. Погледът ѝ беше остър като нож.
— Ако ни изложиш, няма да ти го простя. Запомни го.
Вратата се затвори тихо, но заплахата остана да виси във въздуха.
Няколко дни по-късно Елена стоеше пред къща зад стар черешов двор. Оградата беше килната, боята по капаците — олющена, а в тревясалия двор се поклащаше люлка, направена от стара автомобилна гума. До нея — избеляла пластмасова маса. Тя бутна паянтовата вратичка и почука.
Отвори ѝ жена — толкова слаба, че сякаш сенките под очите ѝ бяха по-тежки от самата нея. Косата ѝ беше стегната с обикновен ластик, лицето — бледо, без капка грим. Щом видя Елена, в погледа ѝ проблесна разбиране.
— Вие сте съпругата му.
— Да.
Настъпи неловко мълчание. Елена очакваше да срещне самоуверена съперница, но срещу нея стоеше крехка, изтощена жена, която сякаш се страхуваше да поеме дълбоко въздух.
— Влезте — отстъпи Даниела Ангелова.
Вътре миришеше на лекарства и сварена елда. На дивана седяха две деца — момче на около дванайсет и по-малко момиче. Когато погледът на Елена се спря върху момчето, тя изтръпна. Лицето му беше болезнено познато — същите черти, които беше виждала преди двайсет години, когато Борис Филипов беше млад.
— Той ми каза, че сте разведени — започна тихо Даниела, като се отпусна на стола. — Преди три години. Повярвах му. Работех в цеха, където той идваше на проверки. Заприказвахме се. Беше внимателен, грижовен. После се разболях… помогна ми с лекари, изследвания. А после… се влюбих. Мислех, че и той. Че сме семейство.
Тя стисна пръстите си до побеляване. Елена седна срещу нея.
— Кога разбрахте истината?
— След смъртта му. Обади се нотариусът. — Очите ѝ се напълниха със срам. — Не знаех. Кълна ви се.
Момчето стана и пристъпи напред. Гласът му беше тих, но решителен:
— Ще ни вземете ли всичко по съдебен път? На мама ѝ трябва операция. Без нея… няма да доживее лятото. Правят я само в София. Ако започнете дело, няма да имаме време.
Елена не намираше думи. Беше дошла да види враг. А срещна измамена жена и две деца, които просто искаха майка им да остане жива.
— Дайте ми малко време — прошепна тя.
Когато си тръгваше, Даниела я повика от прага:
— Бих се отказала от всичко. Но лечението струва пари. Имам само тях. Не искам да ги оставя сами на този свят.
През нощта Елена извади кутиите със стари вещи на Борис. Намери тефтера му — онзи, който беше забравил преди месеци. Разгръщаше страниците безцелно, докато не попадна на редове, изписани с неговия почерк:
„Как да кажа на Елена? Тя ми даде целия си живот. А аз се разкъсах на две. Даниела и децата — нужни са ми. Но и Елена не мога да предам. Как стигнах дотук, че не мога да избера?“
По-надолу, с по-дребни букви:
„Дани отслабва. Лекарите дават шест месеца, може и по-малко. Операцията е последният шанс. Страх ме е. Срам ме е. Но не мога да я оставя да си отиде.“
Елена затвори тефтера и остана в тъмното. За пръв път от седмици сълзите потекоха свободно — не от обида, а от осъзнаването, че истината не е нито изцяло черна, нито бяла. Борис не беше безчувствен прелюбодеец. Беше човек, изгубил посоката и смелостта да направи избор.
А на хоризонта вече се задаваше нов сблъсък — защото знаеше, че Надежда Живкова и Лора Стоянова няма да се откажат толкова лесно.
