— Надежда Живкова, ще ви помоля да изчакате отвън — нотариусът рязко затвори папката и я погледна така, сякаш присъствието ѝ вече беше неуместно. — Завещанието на Борис Филипов може да бъде огласено единствено пред съпругата му.
Свекървата застина, устните ѝ останаха полуотворени. Лора Стоянова направи крачка напред, но майка ѝ я изпревари.
— Как така няма да го чуя? Аз съм му майка! Имам право да знам какво е оставил синът ми!
— Нямате такова право — отвърна спокойно нотариусът и обърна документа към себе си. — Моля, напуснете кабинета. Незабавно.
Елена Живкова седеше неподвижно, с преплетени върху коленете пръсти. Погледът ѝ беше прикован в прозореца, зад който априлското небе висеше тежко и безцветно. Преди шест месеца Борис се беше строполил насред цеха, където въздухът винаги миришеше на тесто и ванилия. Лекарите казаха, че всичко е станало за миг — откъснал се тромб. Тя още не можеше да приеме, че той няма да прекрачи прага отново, а вече я бяха довели тук, защото свекървата и зълвата нямаха търпение да чуят цифрите.
Надежда Живкова излезе, блъскайки вратата така силно, че стъклата издрънчаха.
Нотариусът разпечата плика.
— Познавате ли жена на име Даниела Ангелова?
Елена поклати глава. Името не ѝ говореше нищо. Мъжът срещу нея я наблюдаваше внимателно.
— Съпругът ви е променил завещанието преди година. Осемдесет процента от бизнеса и всички налични спестявания се прехвърлят на Даниела Ангелова. Също така на две непълнолетни деца — Мартин Овчар и Ванеса Борисова. На вас се оставят апартаментът и вилният парцел. За майка му и сестра му — стари акции, които практически не носят доход.
Думите достигаха до слуха ѝ, но смисълът им се разпадаше. Даниела. Две деца. В съзнанието ѝ не се подреждаше нищо. Борис не закъсняваше, не криеше телефона си, не я гледаше в очите с лъжа.
— Дайте ми адреса — прошепна тя.
Полученото листче сочеше към къщи в покрайнините на града. Елена го сгъна и го пъхна в джоба на палтото си.
Щом излезе, Надежда Живкова и Лора се нахвърлиха върху нея като ято гарвани.
— Е, какво? Колко ни се пада?
Елена ги подмина без дума. Лора я хвана за рамото и я завъртя към себе си.
— Оглушала ли си? Отговаряй!
— Почти нищо — отвърна спокойно тя. — И на вас се пада почти нищо.
На следващия ден тримата се настаниха в дома ѝ. Свекървата седеше на дивана като съдия преди присъда. До нея — Лора, а срещу тях, до масата, мъж с измачкано яке, представил се за адвокат.
— Ще оспорваме завещанието — заяви твърдо Надежда Живкова. — Борис не е бил с всичкия си. Някоя използвачка го е оплела и му е измъкнала парите, а ние ли да мълчим?
Елена стоеше до прозореца, мълчалива.
— Имаме свидетели — намеси се Лора, размахвайки лист. — Съседът ще потвърди, че брат ми се държеше странно в последните месеци. А един бивш пекар ще каже, че е крещял и е бил неадекватен.
— Срещу заплащане ще кажат всичко, нали? — обърна се Елена.
— Какво значение има? — повдигна брадичка Лора. — Важното е съдът да обяви документа за недействителен. Ти си му съпруга, Елена. Длъжна си да защитиш името му!
Елена погледна свекърва си. По лицето ѝ нямаше следа от скръб — само студена решителност и алчност.
— Ще помисля — произнесе тихо тя.
— Няма какво да мислиш! — отсече Надежда Живкова и удари с длан по масата, сякаш вече беше взела решение вместо нея.
