— Ти съвсем ли си изгубила разсъдъка? Защо, по дяволите, моят ключ не влиза и не се завърта?
Гласът на Максим Кирилов пищеше в слушалката от ярост. Дишаше тежко, накъсано, а през телефона ясно се чуваше как стъпките му отекват по стълбищната площадка.
Даниела Огнянова стоеше в антрето, опряла гръб в хладната повърхност на новата входна врата. От другата страна, на десетина сантиметра от нея, бившият ѝ съпруг беснееше. През шпионката тя виждаше размазания му силует — зачервено лице, разкопчано яке, ръка, която настървено дърпа дръжката, и рамо, с което той се опитва да изблъска вратата.
— Защото смених ключалките, Максим Кирилов — отвърна Даниела Огнянова с равен, почти безизразен глас, като наблюдаваше отражението си в огледалото на гардероба. — Майсторът беше тук тази сутрин. Сложи надежден секретен механизъм.
— Какви ги дрънкаш? Какви ключалки? — отвън се чу тъп удар; явно Максим Кирилов беше ритнал металната врата с обувка. — Отваряй веднага! Трябват ми зимните гуми от балкона и сандъкът с инструментите! И изобщо, смятах да си прибера още някои неща.
— Всичко твое е събрано — Даниела Огнянова погледна към четирите големи карирани чанти, подредени старателно до шкафа за обувки. — Гумите също са в коридора, изкарах ги от балкона. Инструментите са в пакетите до тях. Повикай товарно такси и ще ти ги сваля до входа. Ако искаш, качи се сам, но в жилището повече няма да влизаш.
— Ти си ненормална! — изрева едновременно телефонът и гласът зад вратата. — Това е и мой дом! Петнайсет години съм живял тук! Аз правих ремонта! Аз лично редих тези плочки в коридора!
Даниела Огнянова се усмихна тихо, без радост. Всеки път я изумяваше колко избирателна може да бъде мъжката памет. Апартаментът ѝ беше останал в наследство от леля ѝ още преди да срещне Максим Кирилов и документите бяха само на нейно име. А прочутият „ремонт“, с който той се перчеше при всяка удобна възможност, се свеждаше до това, че наистина беше налепил плочките в антрето — след като похаби половината материал и изцапа с лепило чисто новия перваз. Тапетите бяха поставени от бригада, ламинатът — от работници, водопроводът — сменен от майстори. Платено беше от личните спестявания на Даниела Огнянова. По онова време Максим Кирилов за пореден път „търсеше себе си“ и преживяваше от случайни доходи.
— Максим Кирилов, спри да блъскаш, плашиш съседите — каза Даниела Огнянова и прибра зад ухото си измъкнал се кичур. — По документи това е моя собственост. Разводът ни е официален. Решението на съда е влязло в сила. Ти дори никога не си имал адресна регистрация тук, защото сам не искаше да се отпишеш от жилището на майка си заради някакви отстъпки по сметките. Така че правата ти върху този апартамент са точно колкото на портиера от входа.
Настъпи тежка пауза. През дебелата стомана на вратата Даниела Огнянова долавяше само напрегнатото му соптене.
Раздялата им беше продължила мъчително дълго и беше изстискала силите ѝ до край. Максим Кирилов не си беше тръгнал просто така — беше отишъл при „разбиращата и непретенциозна“ Гергана Каменара. Тя работеше като администратор във фитнес клуб, където Максим Кирилов уж ходеше вечер, за да сваля напрежението. Гергана Каменара беше на двайсет и пет, смееше се звънко на нескопосаните му шеги и го гледаше с широко отворени, възхитени очи. Даниела Огнянова, на четирийсет и две, вече го гледаше право, без илюзии, и настояваше за съвсем обикновени неща — участие в семейния бюджет и помощ у дома. Разбира се, сравнението не излезе в нейна полза.
Вечерта, когато Максим Кирилов събираше първия си куфар, се държеше надменно, почти тържествено. Говореше, че животът бил един, че битът го задушавал, че имал нужда от полет, вдъхновение и свобода. Даниела Огнянова не пророни нито една сълза. Стоеше до прозореца със скръстени ръце и гледаше как той небрежно хвърля в сака скъпите си ризи — същите, които тя всяка сутрин гладеше за него.
Тогава тя наивно си помисли, че с излизането му през вратата всичко приключва. Максим Кирилов обаче явно имаше съвсем друг план. След като се нанесе в квартира при новата си муза, той продължи да третира жилището на Даниела Огнянова като безплатен склад, перално помещение и удобна междинна спирка. Можеше в събота сутрин да се появи без предупреждение, да отключи със своя ключ, да мине с обувки до кухнята, да си направи кафе, да порови в хладилника, да вземе рибарските си принадлежности и да изчезне, оставяйки след себе си мръсна чаша на масата.
В началото Даниела Огнянова преглъщаше тези нахлувания, отдавайки търпението си на навика и на инерцията от дългия им брак.
