Опитваше се да говори спокойно, молеше го поне да се обажда предварително, преди да нахлуе. Но търпението ѝ окончателно се скъса в деня, когато се прибра от работа по-рано от обикновено, със свирепа мигрена, която пулсираше в слепоочията ѝ. Още щом отключи, в антрето видя чужди бели маратонки с дебели подметки. От хола се носеха смехът на Максим Кирилов и пискливото гласче на новата му изгора. Били минали „само да вземат зимното яке“, но междувременно решили да си направят чай, да си хапнат от бисквитите на Даниела Огнянова и удобно да се разположат на нейния диван.
Тогава тя не повиши тон. Не вдигна скандал, не хвърли чаши, не започна сцена. Просто влезе в кухнята, отвори шкафа, взе ключовете на Максим Кирилов, които той бе имал глупостта да остави върху малката поставка, и ги прибра в джоба си. После се върна и без нито една излишна дума посочи на двамата вратата. Максим Кирилов се възмущаваше, Гергана Каменара демонстративно въртеше очи към тавана, сякаш гледаше евтина мелодрама, но в крайна сметка си тръгнаха. На следващата сутрин Даниела Огнянова повика ключар.
— Дани, хайде сега, какво ти става? — гласът на Максим Кирилов зад вратата рязко смени тона: от наперен и заплашителен премина в мазно умолителен. Точно така звучеше винаги, когато искаше пари за поредната безсмислена добавка към колата си. — Ние сме зрели хора, нали така? Развели сме се — добре, случва се. Защо трябва да го правиш толкова крайно? Ключовете ми трябват само за удобство. Може да дойде някаква моя поща, някоя сметка, нещо важно. И освен това половината ми багаж още е вътре.
— Пощата ще ти я оставям в пощенската кутия на партера. Ключ за нея имаш — отвърна Даниела Огнянова без да помръдне от мястото си. — А вещите ти са събрани. Всичко е в чанти. Повикай кола и ги вземи.
— Нямам пари за хамали в момента! — отново избухна той. — Нямам и кола! Дойдох с автобуса! Отвори ми, само ще оставя чантите в коридора, после ще ги прибера някак. И изобщо… трябва ми тоалетната!
Даниела Огнянова затвори очи за миг. До болка ѝ беше омръзнала тази инфантилна поза, този вечен опит да се измъква чрез съжаление, шум и дребни манипулации.
— На ъгъла има търговски център с чудесна безплатна тоалетна, Максим Кирилов. Чантите ще ги изнеса на площадката. Ако до довечера не ги вземеш, ще повикам фирма за почистване и ще ги изхвърлят до контейнерите.
Тя прекъсна разговора. От другата страна се чу неясно ругаене, после тежките му стъпки затрополиха надолу по стълбите. След няколко секунди входната врата на блока се блъсна.
Даниела Огнянова издиша бавно, отлепи гръб от металната каса и се отправи към кухнята. Сложи чайника на котлона. Пръстите ѝ още потреперваха от напрежението, но под това напрежение се разливаше странно, почти непознато усещане за лекота. Беше го направила. Беше прерязала последната връв, за която той се опитваше да я дърпа.
Телефонът върху масата завибрира отново. На екрана светна името: „Гинка Богданова“. Свекърва ѝ. По-точно — вече бивша свекърва.
Даниела Огнянова си наля гореща вода, пусна в чашата пакетче чай от лайка и чак тогава, без да бърза, докосна зелената иконка.
— Да, Гинка Богданова, здравейте.
— Даниела, какво става там? — гласът на възрастната жена звънтеше от възмущение, а театралната трагичност в него преливаше. — Току-що ми се обади моето момче, едва не плаче! Казва, че си го изхвърлила на улицата, сменила си ключалките, хвърляш му вещите по стълбите! На тези години съвсем ли изгуби съвестта си?
— На тези години хората обикновено би трябвало да помъдряват, Гинка Богданова — отговори спокойно Даниела Огнянова, седна на кухненската маса и обхвана горещата чаша с две ръце. — Максим Кирилов пропусна ли да ви каже, че от месец и половина сме официално разведени?
— Какво общо има разводът? — възмущението на бившата свекърва се усили. — Във всяко семейство стават такива работи! Скарали сте се, разделили сте се за малко. Момчето е залитнало, на кого не се случва? Тази негова малолетна кукла скоро ще му омръзне, той така или иначе щеше да се върне у дома. А ти гориш мостове! Как сега ще си влезе вкъщи?
— Това вече не е неговият дом. Това е моят апартамент. И той не е „залитнал“. Той взе напълно съзнателно решение да си тръгне и да гради нов живот. Нека тогава го гради на ново място.
— Твоят апартамент! Гледай я ти, собственичка се извъдила! — гласът на Гинка Богданова премина почти в писък. — А това, че сте живели в брак, нищо ли не значи? А това, че синът ми душата си е вложил в тази дупка, нищо ли не е? Ще ви дадем на съд! Ще си вземем половината! За ремонта, за мебелите, за пропилените години!
Даниела Огнянова отпи малка глътка от чая. Лайката я стопляше и някак приятно укротяваше пулса ѝ.
— Гинка Богданова, уважавам възрастта ви, но нека не изкривяваме фактите. Апартаментът ми е наследство от родната ми леля. По закон такъв имот не се дели при развод. Основен ремонт със семейни средства не сме правили. Всички мебели са купувани от моята заплатна карта, а касовите бележки и банковите извлечения са подредени в папка. Що се отнася до Максим Кирилов, през последните пет години трудовият му принос беше, меко казано, повече от скромен.
