Година и половина, може би — толкова беше работил наистина. През останалото време се излежаваше на дивана и с важен вид търсеше „своето призвание“. Ако желаете да завеждате дело — заповядайте. Само че разноските по съда и адвоката ще легнат върху вашия син. Сигурна съм, че Гергана Каменара ще бъде очарована от подобна перспектива.
От другата страна настъпи гъсто, тежко мълчание. Гинка Богданова не беше глупава жена. Чудесно съзнаваше, че Даниела Огнянова казва истината от първата до последната дума. Просто по навик се опитваше да мине с натиск, както винаги, когато трябваше да защитава порасналото си момченце.
— Жестока си ти, Даниела — изрече най-сетне бившата свекърва с горчивина в гласа. — Сърце нямаш. Мъжът останал без нищо, а ти сигурно празнуваш. Поне вещите му можеше да му върнеш нормално, човешки.
— Връщам му абсолютно всичко, което е негово — до последния стар чорап и до счупените въдици. Чантите са в коридора. Ако толкова се тревожите за сина си, елате и му помогнете да ги прибере. Всичко добро, Гинка Богданова. И бъдете здрава.
Даниела прекъсна разговора и веднага изключи звука на телефона. Предстоеше ѝ да довърши започнатото.
Върна се в антрето. Там, като нелепи пъстри хълмове, се издигаха четири огромни карирани сака от онези, с които някога хората мъкнеха стока по пазарите. Два вечера подред ги беше пълнила. Беше минала безмилостно през всички гардероби, шкафове, чекмеджета и рафтове. Беше извадила разтегнатите му тениски, избелелите от пране дънки, някакви кабели, неразбираеми автомобилни части, колекцията от празни халби за бира, които той по неизвестна причина пазеше върху антрето. Дори се беше качила на балкона и беше измъкнала зимните гуми, като ги напъха в здрави черни чували.
Докато събираше вещите му, не я заля нито тъга, нито носталгия. В нея имаше само хладно, почти физическо отвращение. Колко боклук може да натрупа човек, който не внася в дома нищо друго, освен празни обещания, недоволство и претенции.
Даниела пристъпи към входната врата, завъртя блестящия палец на новата брава и надникна към стълбищната площадка. Беше пусто. Тихо. Тя започна едно по едно да извлича сакoвете навън. Тежаха ужасно, дръжките се впиваха в дланите ѝ, но тя стискаше зъби и не спираше. След това изтъркаля четирите автомобилни гуми и ги подреди внимателно в ъгъла до асансьора.
Накрая изнесе кутията с инструменти. Тежък пластмасов куфар, покрит с фин слой строителен прах. Максим Кирилов го беше купил преди десетина години с намерението сам да сглоби кухненския шкаф, но след половин час ругатни се беше отказал и беше извикал майстор.
Когато и последната вещ се озова зад прага, Даниела се прибра обратно. Затвори вратата. Завъртя ключа два пъти. Щракването на механизма прозвуча като най-хубавата музика, която някога беше чувала.
После взе влажна кърпа и старателно изми пода в антрето. Изтри калните следи от обувките на Максим Кирилов, праха от изнесените чанти, сивкавите петна около прага. Искаше това място да бъде чисто не само на вид. Искаше да измие от ъглите спомена за вечните му мърморения, за забележките му към супата, която все била пресолена, за миризмата на евтиния му одеколон, с който се заливаше обилно преди срещите си с новата приятелка.
Минаха около два часа. Даниела успя да си приготви лека вечеря — риба, запечена със зеленчуци. Пусна тиха музика за фон и седна на чистата маса. За първи път от много време насам самотата не ѝ тежеше. Напротив — беше просторна, топла и нейна.
Точно когато се наслаждаваше на спокойствието, звънецът на вратата иззвъня настойчиво.
Звукът беше продължителен, нервен, нетърпелив. Даниела спокойно остави вилицата, попи устните си със салфетка и тръгна към коридора.
Погледна през шпионката. На площадката стоеше Максим Кирилов. До него Гергана Каменара пристъпваше от крак на крак, дъвчеше нервно дъвка и не откъсваше очи от екрана на телефона си. Малко зад тях имаше непознат мъж със син работен гащеризон и масивен куфар в ръка.
Сърцето на Даниела за миг пропусна удар, но тя бързо се овладя. Беше очаквала нещо подобно.
— Даниела, отваряй! — изкрещя Максим Кирилов и заудря с юмрук по вратата. — Доведох майстор! Сега ще ти изкъртим хвалената врата заедно с касата, щом не разбираш от добро! Имам право да вляза в жилището, където са вещите ми!
Гергана Каменара се намръщи недоволно.
— Максиме, още колко ще висим тук? Студено ми е. И тия чанти миришат на вехтории. Нали уж за кафемашината дойдохме, обеща ми.
Даниела отключи, но остави вратата захваната с дебелата стоманена верига, която предвидливо беше поискала да ѝ поставят заедно с новите брави. През тесния процеп в жилището нахлу миризма на цигарен дим.
— Добър вечер — каза тя учтиво.
