— Вие ли сте човекът от фирмата за аварийно отваряне? — попита Даниела Огнянова, като насочи погледа си не към Максим, а към непознатия мъж в работния гащеризон.
Ключарят кимна неуверено и се размърда на място, сякаш изведнъж му беше станало неудобно.
— Да, госпожо… добър вечер. Младият човек ме повика. Обясни, че жена му си изгубила ключовете и не можели да влязат вкъщи.
— Този „млад човек“ — произнесе Даниела бавно и отчетливо, сякаш всяка дума трябваше да бъде забита като пирон — е бившият ми съпруг. Жилището е изцяло моя собственост. Не е купувано по време на брака ни. Той няма адресна регистрация тук, не притежава дял и няма никакви права върху този апартамент. Багажът му е до вас, на площадката. Ако докоснете вратата ми с инструментите си, веднага ще повикам полиция и ще обясня, че участвате в опит за незаконно проникване в чуждо жилище.
Мъжът отстъпи рязко назад, все едно металната врата пред него беше започнала да пари. После хвърли на Максим Кирилов гневен, обвинителен поглед.
— Абе, шефе, ти за какъв ме вземаш? — изсумтя той. — Не съм дошъл да ви оправям семейните драми. Имаш ли документ, че живееш тук? Нещо за собственост? Нотариален акт? Адресна регистрация?
Лицето на Максим потъмня от яд. Той започна трескаво да бърка по джобовете на якето си, но по движенията му личеше, че търси не документи, а изход от положението.
— Какво значение има! — избухна той. — Петнайсет години съм живял в този дом! Тук има мои неща! Техника! Да ми даде поне кафемашината! И телевизора от спалнята! Него заедно го купувахме!
— Заедно ли? — гласът на Даниела стана леден. През тесния процеп очите ѝ се присвиха. — Телевизорът беше взет на изплащане на мое име и аз го плащах година и половина от бонусите си. А кафемашината ми е подарък от колегите за юбилея. Гаранционните карти и касовите бележки са при документите ми.
— Ти си алчна гадина! — изсъска Максим, вече напълно изгубил самообладание. — Гергана е права! Стара, злобна и завистлива жена си! Задави се с апартамента си, с кафемашината си и с всичките си проклети вещи!
Гергана Каменара изпръхтя шумно и дръпна малката си чанта, която се беше смъкнала от рамото ѝ.
— Максиме, да се махаме вече — каза тя с досада. — Срам ме е да стоя тук. Вземай си парцалите и да тръгваме, гладна съм. Ще ми купиш нова кафемашина, по-хубава от тази.
През това време ключарят мълчаливо прибра инструментите си, обърна се и заслиза по стълбите. Под носа си мърмореше нещо за ненормални клиенти, които му губят времето и го вкарват в чужди скандали.
Максим изрита най-близката карирана чанта. Платът изскърца по плочките.
— Викай такси — процеди той към Гергана.
— Аз ли? — възмути се тя моментално. — В картата ми са останали пари само за маникюр. Ти си мъжът, ти го викай.
— Телефонът ми пада — излъга Максим и извърна очи.
Даниела отлично знаеше истината. До заплата му оставаше още цяла седмица, а всички свободни пари беше похарчил през първия месец на своята така наречена „нова свободна любов“ — ресторанти, подаръчета, таксита, демонстративна щедрост и грижливо поддържан образ на мъж, започнал живота си отначало.
Тя не каза нищо повече. Затвори вратата, освободи веригата и превъртя ключа докрай, на всички обороти. От другата страна още известно време се чуваха приглушени гласове. Гергана мрънкаше, Максим ѝ отвръщаше рязко, после тежките чанти започнаха да се влачат към асансьора. След около десет минути кабината издрънча, вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу, отнасяйки със себе си последните остатъци от един живот, който вече не ѝ принадлежеше.
В антрето настъпи тишина — гъста, чиста, почти звънтяща.
Даниела облегна чело в хладния метал на вратата. Не изпитваше победа. Нямаше злорадство, нито желание да празнува. В нея се разливаше само огромна умора — онази дълбока, бездънна отпадналост, която идва след тежка болест, когато най-опасното е преминало и тялото едва тогава разбира, че е оцеляло.
След малко отиде в банята, пусна топлата вода и дълго ми ръцете си със сапун. Разтриваше пръстите, дланите, китките, сякаш искаше да отмие не прах, а допира до миналото. После вдигна поглед към огледалото. Под очите ѝ лежаха тъмни сенки, но погледът ѝ беше спокоен, ясен и твърд.
Край. Повече нямаше да има чужди кални обувки в дома ѝ. Нямаше да има укори, подмятания, унижения, нито компромиси, които я изяждат отвътре само за да бъде някой друг доволен.
На другата сутрин се събуди рано, без аларма. Светлината се процеждаше през процепите на щорите и оставяше по стената тънки златисти линии. Апартаментът изглеждаше необичайно просторен. Отсъствието на Максим вече не приличаше на празнота. То беше място — свободно, светло пространство, в което можеше да се диша.
Даниела си направи кафе именно в онази прословута кафемашина. Наля го в красива порцеланова чаша, която преди пазеше само за гости и празници, и излезе на лоджията. Без старите зимни гуми ъгълът беше станал по-светъл, почти приветлив.
Тя погледна към града, който бавно се събуждаше долу, отпи от горещата, леко горчива напитка и за първи път от много време се усмихна.
Животът ѝ не беше свършил. Напротив — тепърва започваше. А ключовете към него вече бяха само и единствено в нейните ръце.
