Младият мъж на рецепцията оправи възела на вратовръзката си и отново плъзна пръст по екрана на таблета. Светлината от малката лампа падаше право върху баджа му — Петър Живков. Във фоайето тихо се разливаше саксофон, а откъм гардероба се носеше смесица от скъп парфюм и влажния дъх на есенната вечер.
— Бихте ли проверили още веднъж, моля? — постарах се гласът ми да звучи възможно най-спокойно. — Фамилията е Борисови. Резервация за петима. Празнуваме голяма сделка на съпруга ми.
Петър Живков се усмихна виновно, но не остави таблета.
— Виждам резервацията ви, госпожо Мария Емилова. Само че тя е за четирима души. Александър Борисов, Десислава Живкова и още две дами. Влязоха в залата преди около десет минути. Без потвърждение не мога да ви пусна, при нас правилата са много строги.
Извадих телефона си. На екрана още стоеше съобщението от Александър, изпратено преди два часа: „Пратих ти адреса. Не закъснявай, мама не обича да чака.“
— Мария? А ти какво правиш тук?
Този провлачен, леко носов глас бих разпознала сред хиляди. Обърнах се бавно. До огледалната колона стоеше Десислава Живкова. Безупречно каре, плътен костюм от туид, тежка златна верига на врата. Гледаше ме отвисоко, макар да бяхме еднакви на ръст.
Зад нея се мяркаше Александър. Мачкаше нервно копчето на сакото си и упорито гледаше към бара. Малко встрани бяха сестрите му — Цветелина Руменова и Валентина Каменова. Цветелина веднага побутна другата с лакът, а двете се втренчиха в мен съвсем открито, без дори да се опитват да скрият насмешката си.
— Добър вечер, Десислава Живкова — прибрах телефона в чантата си. — Изглежда има някакво недоразумение с резервацията. Петър Живков казва, че масата е запазена само за четирима.
Свекърва ми пристъпи по-близо. От нея лъхаше на остър, тежък парфюм с нотки на карамфил.
— Няма никакво недоразумение, Марийче. Аз лично се обадих тази сутрин на управителя и помолих да променят броя на гостите.
Каза го толкова делово, сякаш говореше за купуване на хляб. Александър зад гърба ѝ прехвърли тежестта си от единия крак на другия, но така и не вдигна очи.
— Да го променят? — усетих как отвътре всичко започва да кипи. — Александър ме покани на вечеря за първия си голям договор.
— О, стига вече — свекърва ми се намръщи, все едно бях изрекла пълна нелепост. — Това е семейно тържество. Тук са хора, които разбират колко трудно се прави сериозен бизнес. Александър има нужда да се отпусне сред свои. А ти тук само ще се чувстваш неудобно. Прекалено претенциозно място, прекалено сложно меню. Защо да се измъчваш?
Тя направи кратка пауза и огледа роклята ми отгоре до долу.
— Името ти не е в списъка, прибирай се — подсмихна се Десислава Живкова. — Поръчай си пица, пусни си някой сериал. Не разваляй вечерта на Александър с това недоволно лице.
Цветелина Руменова не се сдържа и се изкикоти в юмрука си.
— Мария, честно казано — проточи Валентина Каменова и направи крачка напред, — тук една салата струва колкото ботушите ти. Цяла вечер ще смяташ цените от менюто в продукти за седмицата и ще въздишаш. По-добре върви да си почиваш.
Преместих поглед към мъжа си.
— Александър? — извиках го тихо. — Няма ли да кажеш нещо?
Той трепна, сякаш някой го беше залял със студена вода. Погледна майка си, после сестрите си, накрая и мен. По лицето му избиха грозни червени петна.
— Мария… ами мама наистина вече е поръчала всичко — измънка той и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Хайде да не правим сцени пред хората. Утре ще ти поръчам нещо хубаво, ще си седнем само двамата. Прибери се, а? Скоро ще започнат задръстванията.
Толкова просто било. Пет години живеехме заедно. Пет години слушах оплакванията му за несправедливи началници, за това как все него пренебрегвали и как никой не оценявал труда му. А когато реши да започне собствен бизнес, аз нощем седях над документите му, преправях бюджети, водех разговори с доставчици. И сега от мен се очакваше да се прибера и да ям пица, за да не помрача техния празник.
Десислава Живкова никога не ме беше понасяла. Произхождах от обикновено семейство, бях завършила финанси в провинциален град и после се преместих в София. За разлика от мен, свекърва ми винаги поставяше своите хора на пиедестал.
