като едва ли не „висше общество“, макар целият ѝ престиж да се крепеше на тристайния апартамент, останал от родителите ѝ.
Гледах Александър Борисов как се мачка на място, неспособен да срещне погледа ми, и изведнъж ме осени съвсем проста мисъл. Не бях ядосана на свекърва си. Тя просто си беше такава и постъпваше по начина, по който винаги бе постъпвала. Истинският ми гняв беше насочен към мен самата — че бях пропиляла толкова години до мъж, който нямаше смелост дори да защити собствената си жена.
Устните ми сами се извиха в усмивка. Реакцията ми беше толкова неочаквана, че Десислава Живкова за миг дори забрави да намества лъскавата си верижка.
Обърнах се към администратора.
— Петър Живков, господин Борис Калинов тук ли е тази вечер?
Мъжът зад рецепцията, който досега очевидно се стараеше да стане част от интериора, примигна объркано.
— Господин Калинов е в кабинета си, да. Но има важна среща и помоли да не го…
— Обади му се — прекъснах го спокойно. — Кажи му, че е дошла Мария Емилова.
От свекърва ми се изтръгна звук, който приличаше едновременно на кашляне и на възмутено кихване.
— Каква Емилова? Мария, ти нормална ли си? — пристъпи към мен и сниши глас, сякаш това щеше да направи думите ѝ по-малко отровни. — Спри да излагаш Александър. Да не си въобразяваш, че като произнесеш името на собственика, което си прочела някъде в интернет, всички ще ти постелят червен килим? Прибирай се и не се унижавай повече.
— Мамо, хайде към масата — дръпна я Александър за ръкава на сакото. — Остави я. Нека си стои тук, щом иска. Хайде.
Само че не успяха да се отдалечат. Масивната врата от тъмно червено дърво, която водеше към служебната част, рязко се отвори. В коридора се появи едър посивял мъж с разкопчана жилетка. Самият Борис Калинов. Вървеше, като нареждаше нещо на готвача зад себе си, но щом ме забеляза до рецепцията, млъкна насред думата.
— Емилова! — плътният му глас изпълни цялото фоайе. Разпери ръце и тръгна право към мен. — Чакай малко, нещо не разбирам. Най-добрият специалист в този град стои на входа като случаен гост?
Прегърна ме така силно, че за секунда ми спря дъхът. Десислава Живкова застина с полуотворена уста. Валентина Каменова изпусна телефона си. Апарата тупна глухо върху килима, но никой не посегна да го вдигне.
— Добър вечер, господин Калинов — оправих косата си след бурното му посрещане. — Радвам се да ви видя. При вас още мирише така апетитно.
— Как иначе! След като преди две години ти подреди счетоводството и склада ни от игла до конец, най-после спряхме да изхвърляме продукти с тонове — засмя се той, после присви очи и погледна хората зад гърба ми. — А тук какво става? Да не би някой да не ви допуска?
Леко извърнах глава към свекърва си.
— Малко недоразумение. Празнуваме първата голяма сделка на съпруга ми. Само че Десислава Живкова прецени, че моето присъствие не е подходящо. Според нея форматът на заведението не бил за толкова обикновени хора като мен.
Борис Калинов беше човек от старата школа. Беше минал през какво ли не, сам бе изградил бизнеса си и никак не търпеше в ресторанта му някой да се прави на нещо повече, отколкото е. Особено когато зад претенциите не стоеше абсолютно нищо.
Той бавно се обърна към Десислава Живкова. Лицето му се втвърди, а усмивката изчезна.
— Форматът, казвате? — проточи тежко. — Госпожо, явно не сте запозната. Преди около три години този ресторант беше затънал в дългове. Изплувахме само защото Мария Емилова и екипът ѝ буквално живяха тук сред отчетите ни, докато оправят кашата. Ако Мария пожелае, може да дойде по домашни чехли и да вечеря направо върху бара.
Александър пребледня. Цветелина Руменова се опита да се скрие зад гърба на брат си. Десислава Живкова преглътна мъчително, но все пак направи опит да запази достойнство.
— Ние… просто искахме да седнем в тесен кръг — промълви тя, вече без предишната си увереност. — Това е наше семейно събиране.
Борис Калинов изсумтя.
— Петър Живков — щракна с пръсти той. — Веднага във ВИП залата. Разширете масата на Борисови. Сложете най-удобния стол. И кажи на шеф-готвача да приготви за Мария Емилова рибата по моята лична рецепта. За моя сметка е.
— Разбрано, господин Калинов — отвърна Петър и почти се изстреля от мястото си.
Погледнах свекърва си право в очите.
— Е, Десислава Живкова? Да вървим ли да празнуваме?
Влязохме в отделната зала. Там беше спокойно, светлината падаше меко и приглушено, а върху масата вече блестяха тежки свещници.
