Настаних се начело на масата, точно срещу свекърва си. Александър Борисов се сви в края, прегърбен до такава степен, че сякаш изведнъж се беше смалил. Сестрите мълчаливо се бяха заровили в листа с напитките и не смееха да вдигнат поглед.
Сервитьорът наля вода в чашите с бързи, отработени движения и безшумно се оттегли.
Мълчанието, което увисна между нас, стана почти физически непоносимо. Чуваше се единствено равномерното бучене на климатика, който раздвижваше топлия въздух в залата. Десислава Живкова въртеше нервно пръстена на ръката си. Тя не беше жена, свикнала да губи. Още по-малко — пред публика.
Изчака да донесат предястията. После взе вилицата си, разрови салатата, без всъщност да я опита, и впи поглед в мен.
— Интересно — произнесе тя, като очевидно се стараеше да си върне стария наставнически тон. — Да имаш познанства сред собственици на ресторанти, разбира се, е полезно. В живота всичко влиза в употреба. Само че, Мария, едно е да се ровиш из чужди документи, а съвсем друго — да създадеш истински бизнес от нищото. Както направи нашият Сашко.
Александър се задави с водата и започна да кашля.
— Мамо… хайде просто да вечеряме, а? — изхриптя той, докато попиваше устата си със салфетка.
— А защо не? — повиши тон свекърва ми. — Нямам ли право да се гордея със сина си? Той изправи на крака този логистичен център. Той подписва договори с най-големите заводи. Той издържа семейството си. А ти, Мария, можеш колкото искаш да се сприятеляваш със собствениците на заведения, но ако не беше Александър, нямаше да носиш такива дрехи.
Тя посочи с вилицата към сакото ми.
Валентина Каменова веднага кимна, окуражена от думите ѝ:
— Точно така. Сашо се трепе от сутрин до вечер. А ти само местиш някакви таблици в лаптопа.
Оставих приборите внимателно върху ръба на чинията. Избърсах устните си със салфетка. После погледнах Александър. Лицето му беше бяло като платно, челото му лъщеше от пот, а очите му бяха забити в покривката.
— Александър — обърнах се към него с напълно равен глас. — Ти ли ще обясниш на майка си на кого всъщност принадлежи този бизнес, или предпочиташ аз да го направя?
Десислава Живкова се намръщи.
— Какви ги говориш?
— Александър, чакам.
Мъжът ми трепна.
— Мария, моля те, не тук. Да говорим вкъщи — опита се да се усмихне, но усмивката му излезе жалка и крива. — Мамо, всичко е наред, после ще ти обясним.
— Не, няма „после“ — подпрях лакти на масата. — Десислава Живкова, спомняте ли си как преди година Александър дойде при вас и ви помоли да му помогнете с пари за първите камиони? Искаше да продадете онази вила, на която ходите веднъж на три години.
Свекърва ми стисна устни.
— Това са си наши семейни въпроси. Не съм длъжна да хвърлям пари в съмнителни начинания. Аз съм пенсионерка.
— Точно така. Вие му отказахте. Казахте му, че няма да се справи и че е по-добре да си стои в офиса на заплата. А аз повярвах в него.
Преместих поглед първо към Валентина Каменова, после към Цветелина Руменова.
— Продадох личния си апартамент край София, купен още преди брака ни. Изтеглих два кредита на мое име като едноличен търговец. Аз регистрирах дружеството — „Глобал Логистик“ ООД.
— И какво от това? — Десислава Живкова рязко дръпна рамо. — Жената трябва да помага на мъжа си. Оформила си някакви документи — добре, браво. Но Александър движи всичко!
Тихо се засмях. При този звук Александър още повече потъна между раменете си.
— Десислава Живкова, Александър не ръководи фирмата. Александър работи при мен. С трудов договор. Единственият собственик съм аз. На мое име са банковите сметки, активите и всички камиони. А голямата сделка, която днес така тържествено празнувате, е мой договор. Три седмици водих преговори със завода, докато Александър единствено занесе готовата папка с подписите.
Лицето на свекърва ми се издължи. Гледаше ме така, сякаш внезапно бях започнала да говоря на непознат език.
— Това са пълни глупости — прошепна тя и обърна очи към сина си. — Сашко, кажи ѝ да престане да дрънка такива безсмислици.
Александър не каза нищо. Посегна към чашата с вода, но ръцете му трепереха толкова силно, че част от водата се разля върху покривката.
— Сашко?! — гласът на Десислава Живкова се пречупи и прозвуча почти като писък.
— Мамо, така се получи — измънка той, без да вдига очи от чинията си. — На името на Мария беше по-лесно да се оформи всичко… кредитна история, документи, такива неща. Но ние сме семейство! Какво значение има на чие име са книжата?
— Има огромно значение, Александър — казах аз и бавно се изправих от масата.
