— Радо, прости ми, но повече няма да мога да ходя на работа… — Виолета Любомирова се готви дълго за този разговор със съпруга си. И се страхуваше.
Знаеше отлично позицията му — деца не желае. Беше ѝ го казвал неведнъж: ако забременее, да се оправя сама.
А вече повече от пет години бяха заедно. Виолета бе свързала живота си с Радостин Илиев до степен, в която понякога ѝ се струваше, че без него въздухът ще ѝ свърши. Убедена беше, че никога няма да се разделят. Много хора първоначално не искат деца — после омекват. Как е възможно да не обикнеш рожба, появила се от любов? От тяхната любов.
Финансово не им липсваше нищо. Да, Радостин се възприемаше като свободен дух — обичаше да препуска с мотора си с приятели. Но същевременно намираше търпение да ремонтира жилища. Дори бяха създали малък семеен бизнес. Ако тя отсъства известно време, това нямаше да ги разори. Клиентите им бяха постоянни, поръчките — сигурни. Той просто щеше да наеме помощник. Толкова просто изглеждаше в нейните мисли.
Мъжът ѝ обаче дори не се обръщаше към нея. Не виждаше как крехката тъмнокоса жена с къса прическа протяга към него теста с двете чертички. Ръцете ѝ трепереха, докато очакваше присъдата му. Дали ще приеме новината като благословия? Или като причина да си тръгне? Виолета се надяваше на чудо, но беше готова и за най-лошото. Едно знаеше със сигурност — детето няма да предаде.
Най-сетне високият рус мъж се извърна. Погледът му премина от пребледнялото ѝ лице към тънката пластинка в ръцете ѝ. Студените му сиви очи се спряха върху двете линии. Той се намръщи.
— Ще ти оставя пари, за да се отървеш от това.
— Но аз искам да го родя! Нали се обичаме… ще заобичаме и него! — гласът ѝ изригна отчаяно, като писък на ранена птица, която брани гнездото си.
— Не повтарям по два пъти. Знаеш го. Заминавам за седмица. Като се върна, всичко трябва да е както преди. Без сцени и без хленчене. Ще оставя сумата на нощното шкафче. И не ми звъни. Разбра ли? — отсече Радостин Илиев.
— Добре… — прошепна тя през сълзи. Искаше да изрече, че тогава пътищата им се разделят, но думите заседнаха в гърлото ѝ. Той изтълкува мълчанието ѝ по свой начин и доволно кимна.
— Така те искам. Знаех, че не си като останалите. Ще бъдеш до мен винаги.
Голямата му длан обгърна брадичката ѝ уж нежно, сякаш беше порцеланова фигурка. Докосна устните ѝ с привидна ласка. Виолета отвърна машинално — за пръв път без желание. Нещо в нея се беше пречупило в мига, когато той произнесе безмилостното си решение. Любовта, която го беше превърнала в целия ѝ свят, започваше да се разтваря като мъгла. Щеше да изчезне напълно. И никога повече няма да съжалява.
