В тази бездънна пустота нещо в гърдите на Виолета се сви. Стана ѝ мъчно за него — толкова счупен, толкова сам. Тогава още не подозираше, че съчувствието ще прерасне в любов. Ако имаше и най-малка представа, вероятно би се отдръпнала. Любовта носеше със себе си прекалено много болка, а тя и без това имаше достатъчно. По-добре човек да не познава това чувство… ако можеше да избира.
— Животът не свършва тук — прошепна тя тогава, сякаш убеждаваше и себе си.
Радостин я изгледа продължително и отвърна глухо:
— Приличам на него. Същият изрод. Няма да имам деца. Ако се роди син — ще стане престъпник. Ако е момиче — ще търпи като майка ми. Тя никога не ме защити.
По-късно Виолета научи колко тежко е било детството му. И той едва беше оцелял до този баща. Тялото му носеше белези — не само видими. Едната му ръка бе чупена на две места и костта бе зараснала накриво. „Поне е лявата“, казваше с горчива усмивка, сякаш това го правеше късметлия.
Не разбраха кога зависимостта им стана неразривна. Дали изобщо беше любов? По-скоро двама давещи се, които насред буря се вкопчват в една и съща дъска. Не защото е здрава, а защото е единствената.
Между тях се оформи странен съюз — смесица от строгост и нежност. Радостин понякога беше рязък, почти суров, а след миг — внимателен до болка. За Виолета той беше всичко. Самата мисъл да допусне друг до себе си ѝ се струваше невъзможна. Това не би било просто измяна към него — би било предателство към самата нея.
Тези картини изплуваха в съзнанието ѝ, когато на следващата сутрин затвори вратата на апартамента с малък куфар в ръка. Съдбата сякаш ѝ беше оставила таен изход, за който не подозираше.
Преди две седмици непознат номер разтърси телефона ѝ. Отсреща се чу задавен женски глас:
— Аз съм майка ти… Искам да се видим.
Точно тогава Виолета бе разбрала, че е бременна. Още не бе събрала смелост да каже на Радостин. Ако не носеше това ново начало в себе си, вероятно щеше да затвори и да забрави. Но нещо я накара да се съгласи. Макар да подозираше, че зад обаждането стои корист — болест, самота или просто нужда от пари. Често се случваше така: хората изчезват, а после се връщат с молба и сълзи.
— Добре — отвърна кратко.
На Радостин не сподели нищо. Знаеше, че би бил против.
В уречения час я очакваше не разплакана, пропаднала жена, а представителна дама с изрядна прическа и внимателно положен грим. Костюмът ѝ бе скъп, кройката — безупречна. Най-силно впечатление правеха сребристите обувки от фина кожа с релеф на змия. Биологичната ѝ майка — Десислава Калинова — изглеждаше повече от елегантно.
Разказът ѝ звучеше като откъс от чужд живот. Виолета била плод на служебна връзка, докато съпругът ѝ бил в продължителна командировка в чужбина. Той така и не разбрал за детето.
— Почти не ми личеше, че съм бременна — усмихна се Десислава. — А ти се роди в седмия месец… толкова мъничка и толкова красива. След теб повече не успях да имам деца.
— Защо не си тръгна от него? — попита тихо Виолета.
Жената въздъхна тежко, сякаш този въпрос я връщаше години назад.
— А как щях да оцелея сама? Родена съм в бедно селско семейство… — започна тя и замълча, сякаш тепърва щеше да разкрие истинската причина.
