— Ако бях те отгледала сама, щяхме и двете да мизерстваме — продължи Десислава Калинова тихо. — Израснах в лишения, без опора и средства. Поне така ти осигуриха жилище от държавата. Ако бяхме избягали, съпругът ми щеше да ме остави без нищо, до последната стотинка. В крайна сметка съдбата реши вместо мен — той си отиде от този свят.
Виолета преглътна и попита:
— А истинският ми баща? Радостин Илиев знае ли изобщо за мен?
— Не. Не му казах. Беше рисковано, а и нямаше смисъл. Днес е пропаднал човек, алкохолът го е съсипал. Може би така е било по-добре за всички ни.
Настъпи неловка тишина.
— Добре — каза Виолета след малко. — А сега какво очакваш от мен?
— Искам да ти дам онова, което ти се полага отдавна. И… да поискам прошка — отвърна майка ѝ без заобикалки.
— Не мислиш ли, че идваш твърде късно? — гласът на младата жена трепна.
В ума ѝ се въртяха хиляди думи. Искаше да ѝ каже, че без обич човек изсъхва отвътре, че е по-добре да делиш последната коричка хляб с някого, отколкото да живееш в разкош и самота. Че без топлина душата се превръща в безжизнен храст, вместо да израсне като силно дърво. Но не намери сили да го изрече.
— Разбирам, че ти трябва време — прошепна Десислава и подаде визитка. — Това е номерът ми. Ще чакам, колкото е нужно.
Виолета не искаше да взема решения в този миг. Щеше да говори с Радостин. Ако той настоява детето да не се ражда, временно щеше да приеме поканата на майка си — заради бебето. Само заради него.
Ако обаче Радостин размисли и приеме бъдещото им дете, никой друг нямаше да ѝ е нужен. Десислава можеше да се обажда понякога, но думата „мама“ вече бе изгубила истинския си смисъл. Някои неща не подлежат на поправка.
Тя се приближи до скъпия автомобил, където Десислава я очакваше, и каза откровено:
— Нека бъдем честни. Не идвам при теб от внезапна дъщерна любов. Бременна съм. А мъжът, когото обичам, е убеден, че детето ни ще се роди болно. Нямам къде другаде да отида.
— Не съм си въобразявала, че ще ме прегърнеш веднага — отвърна Десислава спокойно. — Причината няма значение. Щастлива съм, че мога да ти бъда опора.
Виолета усети странно сходство помежду им — и двете казваха истината, без украса. Може би това беше начало. Радостин грешеше, като твърдеше, че гените предрешават всичко. Животът не е присъда.
Когато колата потегли, тя се обърна няколко пъти назад с надеждата той да се появи, да я повика, да промени решението си. Но чудеса не се случиха.
И все пак тя не очакваше мигновено преобразяване. Нямаше да сменя номера си. Щеше да чака. Радостин е разумен човек, макар и инатлив. Рано или късно щеше да разбере, че двама свестни хора могат да създадат добро дете. Времето не лекува автоматично, но дава възможност.
Някога беше момичето, което всички смятаха за лош късмет. Днес се превръщаше в жена, готова да дава шанс — на себе си, на майка си, на любимия си, на нероденото си дете. И това изобщо не беше лошо постижение.
