И няма да изпита съжаление. От онази любов щеше да ѝ остане само едно — детето. Малко същество, което вече растеше в нея. Ако се родеше момче… за миг ѝ мина мисълта да го нарече Радостин. Дали? Кой знае.
Не. По-добре друго име. Нека синът ѝ върви по свой път, без да носи ничия сянка. А тя щеше да извоюва за него правото да се появи на този свят. Дори да има само майка — това не е най-лошата съдба.
— Не е най-лошата… Повярвай ми, мъниче, има деца, които изобщо никой не чака — прошепна тя неусетно.
Каза го тихо, почти без глас, но Радостин Илиев все пак долови, че говори, макар да не разбра думите.
— Какво каза? — обърна се той към нея.
— Нищо особено. Пак си мърморя глупости — отвърна Виолета Любомирова и въздъхна.
Не ѝ се искаше да го уверява, че ще го чака тук, у дома. Лъжата никога не ѝ беше по силите. Тъкмо това ѝ качество често ѝ носеше неприятности, които би могла да избегне, ако умееше да премълчава или да се преструва. Но такава беше — неспособна да криви душата си.
За своите истински родители знаеше само едно — не са я очаквали с радост. Иначе нямаше да се озове в дом за изоставени деца още в първите дни след раждането си.
Когато беше съвсем малка, едно семейство я осинови. Новата ѝ майка, Ралица Богданова, обаче не успя да се справи със собствените си слабости и постепенно потъна в алкохола. Съпругът ѝ я напусна. А Виолета върнаха обратно в дома — ненужна, като вещ, която не е паснала. Беше едва на пет.
На осем години съдбата ѝ даде втори шанс. Осиновиха я отново. Този път разочарованието дойде бързо. Според новите ѝ родители тя била твърде мълчалива, затворена, все тъжна. Силвия Соколова — жената, която трябваше да ѝ стане майка — дори изрече без свян:
— Това дете е бездънна яма. Нямаме сили да запълним празнотата ѝ. Тя е ходеща трагедия. Откакто е при нас, нищо не върви. Обещаха ми роля, а после ме отрязаха. Сякаш донесе лош късмет. Мислех, че съдбата ще ме възнагради за добрината.
Тогава нещо в малката Виолета окончателно се втвърди. Реши, че повече няма да се старае да бъде „удобна“ и мила. На всеки, който проявяваше интерес да я осинови, казваше направо:
— Аз нося нещастие. Една майка пропадна заради мен. Друга не получи нищо хубаво, само загуби.
След такива думи кандидатите си тръгваха и повече не се връщаха. Възпитателите я убеждаваха да не говори така, че сама си вреди. Но тя не беше съгласна. Още едно изоставяне щеше да я съсипе напълно. Беше чула веднъж в коридора как семейна двойка обсъждаше, че ако вземат дете от дом, можело после да им се роди свое. А когато се появи „истинското“ бебе, тази мрачна и неудобна девойка спокойно можела да бъде върната — нали вече била свикнала. По-зле нямало да стане.
На седемнадесет Виолета срещна Радостин. Бяха връстници. Неговият живот също беше разбит — баща му пребил жестоко майка му, осъдили го, а жената останала инвалид и скоро след това починала. Радостин беше напълно изгубен, сам сред руините на собствения си свят, и когато за първи път вдигна поглед към нея, в очите му се четеше бездънна пустота.
