В слушалката прозвуча гласът на Светлана Радославова.
— Любомирчо, пак ми прилоша… — простена тя.
Той дори не се поколеба.
— Мамо, няма как да дойда. Камелия е в тежко състояние. Не бива да остава сама.
— Преструва се! — изригна тя отсреща.
— Не, мамо. Това е поставена диагноза — отвърна твърдо той.
На петия ден входната врата се отвори рязко. Светлана нахлу в стаята, килнала обичайната си шапка на една страна.
— Очакваш да повярвам на тази комедия? — изсъска тя.
— Мамо, по-тихо…
— Какви са тези измислени доктори?!
В следващия миг театрално притисна гърдите си.
— Любомир… сърцето ми…
Зорница обаче запази ледено спокойствие. Измери пулса, после кръвното.
— Стойностите са напълно в норма — заяви хладно. — В отлично здраве сте.
Свекърва ми видимо се смути.
Любомир я гледаше различно — сякаш за първи път я виждаше без ореола ѝ.
— Мамо… защо го правиш?
Тя изправи рамене.
— Аз съм ти майка.
— Но това не ти дава право да ме дърпаш с номера — каза той тихо. — Моля те, тръгни си.
Тя си излезе без дума.
Зорница ми намигна и се измъкна. Любомир остана дълго замислен до леглото ми.
Не говорихме за случилото се. Но оттогава той вече не хукваше при всяко нейно обаждане. А и Светлана утихна.
Поне засега.
