И това още можеше да се преглътне. Истинското изпитание започваше, когато Светлана Радославова внезапно се впускаше в спомени — как го люлеела нощем, как до четиригодишен не искал да се раздели с биберона, как зъбките му пробивали трудно и тя, горката, не мигнала с месеци.
Сякаш другите майки отглеждат децата си в спа център.
— Вкъщи е — отвърнах спокойно. — Подготвяме се…
— Ох, Камелийке, много ми е зле! — простена тя с пресилен драматизъм. — Сърцето ме стегна! Лекарите вече идват, но искам да видя Любомирчето! Нека дойде… ами ако не издържа дотогава?
Затворих и вперих поглед във фурната, където пуйката бавно придобиваше златиста коричка. И тя сякаш беше наясно със сценария. И двете знаехме как ще се развият събитията: Любомир Мартинов ще хукне натам, медиците няма да открият нищо тревожно, а тя ще въздиша и ще изисква грижи.
Пуйката ще пресъхне. Както и вечерта ни. Както и търпението ми, което се беше изчерпало още преди година.
Тогава ми хрумна нещо. Обадих се на бившата си състудентка Зорница Калинова, която вече оглавяваше терапевтично отделение. Тя винаги е имала хладен разум, чувство за хумор и практичен подход.
Изслуша ме докрай и избухна в смях.
— Така… — проточи тя замислено.
